Детска щуротия

Какво ли не ще измислят още големите хора, за да останат деца? По идея на една колежка (която по случайност е и шефка на проекта, в който работя) ще се организира гледане на детски снимки на колеги от офиса (разбира се, ако се престрашат да ги донесат). Аз лично много харесах идеята и мисля да донеса няколко снимки, на които всички задружно и от сърце ще се посмеем (особено на онази, на която съм маскиран като елен на дядо Мраз). Инициативата е, както някои могат да се досетят, по случай 1 юни - Деня на детето. Нали, ако ще се връщаме в детството, поне да е с основание.

П.П. Решил съм, когато сканирам някои от снимките, да ги кача някъде в нета, за да могат повече хора да се посмеят от сърце. Нали все пак живеем в демократична страна и лишаването на хората от възможността да се посмеят е нарушение на основни демократични права ;)

(Без)сън(ие) в пролетна нощ

Човек да не рече да се прибира на село (в моя случай), че все му се случват разни интересни неща. Особено, когато е решил после да се връща в София с нощния влак. Накратко - качвам се във влака в компанията на двама необичащи особено трезвеността съселяни и с мисли, че пътуването до Димитровград (където и двамата щяха да слизат) ще е супер-хипер-мега-дупер досадно и скучно. Така и се оказа. До момента, когато един човек застана пред отвореното купе и се заслуша (поне така си помислих първоначално) в разговора, който водеха двамата ми съкупейници и в който аз епизодично взимах вяла роля с кимване на глава или промърморване на "Да, разбира се" или "Не". След минутка разговорът се прекъсна, един от седящите до мен видя човека, позна го и човекът седна до нас. След обичайните поздрави човекът ме попита дали не се казвам Фердун. Аз разбира се потвърдих (най-малкото нямах намерение да лъжа де). Попита ме дали мога да се сетя кой е той. И изведнъж като че ли ме удари по главата спомена - та с този човек се виждахме едва ли не всяка седмица преди около 20 години (да, колкото и странно да звучи, имам спомени отпреди толкова време, най-вече защото съм бил достатъчно голям за това) и то не къде да е, а в тогавашния Съветски съюз, където нашите са имали неблагоразумието да отидат да живеят и работят, взимайки ни и нас. С неговото семейство, както и още едно трето семейство, имахме удоволствието да сме семейни приятели, от типа - тази седмица вие сте у нас, а пък другата ние ще заповядаме при тях. И така на разменни начала се случваше да се съберат 7 деца (аз и сестра ми, двете момичета на човека от влака и още две момчета и едно момиче от третото семейство), които доста често се случваше даже да спят в една стая (май оттогата се кефя на масовките). И докато големите си правеха кефа по техния начин, ние си правихме кефа по нашия си начин, който разбира се беше по-забавен от техния. Няма да споменавам за безбройните излети до близката гора, където толкова много пилета бидеха изядени и толкова бира беше изпита (от страна на големите разбира се). А веднъж бяхме забравили да вземем вода и се наложи да се мием с бира. Ех спомени, спомени.
И така припомняйки си добрите стари години стигнахме до Стара Загора, където той трябваше да хваща влака за Варна, а аз за София. Неговият влак си дойде по разписание след половин час, а моят влак, след като чаках половин час, се оказа че закъснява с 40 минути (това към 1 часа през нощта). Проклинайки късмета си се запътих към чакалнята където поне седнах удобно и почетох "Глинени крака" и похапнах, че иначе щях да си умра от глад. И когато стана време да идва влака (поне по мои изчисления де) пръстът на съдбата се намеси отново в колелото на историята (е, малко преувеличавам де) и ми поднесе още 30 минути закъснение. Настроението ми започна да се вкисва тотално. Утешавах се с мисълта, че поне като пристигне влака ще си седна удобно ще поспя. Да, ама не! Когато след повече от 1 час закъснение влака все пак дойде, се оказа, че влака е фул-фраш пълен и едвам си намерих място да стоя прав. И така 2 часа и половина се лашках на крака полуизморен и издразнен от разни хора, които спяха в не толкова удобните, но поне седящи места в купетата, се дотътрихме с огромна скорост (наваксвайки половин час закъснение) в Пловдив, където имах късмета да се поосвободи място и където с облекчение се пльоснах. Успях да подремя, но все не можех да се отпусна като хората. Някаква неземна сила все ме караше да си отварям очите когато влакът спираше и да се взирам отчаяно в опити да разбера къде съм (така и не разбрах за какво ми беше). И към 7 и нещо напълно изморен, недоспал и раздразнен като настъпена по опашката гърмяща змия слязох на бетонната площадка на сивата грамада, наречена Централна ЖП гара. Хванах първия автобус до Сточна гара, който на всичкото отгоре беше и препълнен (втория, който дойде веднага след него, беше полупразен, естествено). Одисеята ми свърши в леглото в квартирата, където успях да поспя още час и половина, след което да започна отново тежката битка с времето (работното) и да успея да оживея до вечерта.
Както виждате, успях :)

Дойдоха, видях ги и не можах да повярвам на ушите си...

Guardian! Guardian! Guardian! Ехото от виковете още кънти в главата ми. А всичко започна някак си случайно. Даже нямах намерение да ходя на концерта (сигурно ще се намерят доста хора да ме скалпират за тези думи), най-вече защото наскоро си бях взел билет за Maiden. Но след като всички ми проглушиха ушите за този концерт, реших все пак да се жертвам (и най-вече портмонето си или част от него) и да си купя билет. Речено-сторено, купих си една хартийка от ОЧЗ. И времето летеше - направо не усетих как дойде времето за концерта. Но точно в деня на концерта часовника реши да намали галопа си и да премине в спокоен тръс, че и едвам се затътри със скоростта на охлюв тръгнал на следобедна разходка. Ужасно тягостен ден в офиса и ужасно задушен (дъжда, който се изля следобяд пооправи малко положението, но само ако се намираш навън, докато в офиса беше сауна). С огромно нетърпение излязох от офиса и с още по-огромна радоста се качих на автобуса, след което с най-огромна досада се сетих, че излизам по време на едни от най-големите задръствания в центъра на София. Добре, че пристигнахме що годе в прилично време. Успях да се видя с доста муцуни преди концерта, някои от които неочаквани за мен. Как да е успяхме да се вмъкнем в сградата и се запътихме към залата. Някаква банда се опитваше да вдигне градуса, според мен не чак толкова зле, зависи как погледнеш на нещата. Изсвириха си нещата момчетата и си тръгнаха, като ни оставиха (не) търпеливо да чакаме истинските виновници за събитието. А чакането наистина си го биваше (особено като количество) - над час. И даже, колкото и да ме е срам да си призная, по някое време започна да ми става скучно. Но от това чувство не остана и следа, след като те направо влетяха на сцената и размазаха всички. Такъв концерт не съм виждал (е, като се има предвид бедния ми концертен опит, не е толкова чудно). Къртеше отвсякъде. Публиката беше невероятна (нали и аз бях ;-) ) За мое огромно съжаление не можах да понауча повече текстове и припявах само на някои от песните, но за сметка на това от душа. И сърцето ми едвам припърха когато видях да слизат от сцената без да са изпълнили песента, заради която едва ли не дойдох. Но те се върнаха, по-силни отсвякога, за да направят многохилядната публика по-щастлива (и мен в частност), особено, ритмите на Огледалце, Огледалце се понесоха из залата. Ако някъде има рай, в него трябва да има място и за Слепия Пъдар ;)