Тази седмица се чувствам някак си странно. Издигам се във висините и внезапно се сгромолясвам в пропастта на чувствата си. Малко ми е странно. Най-ярко изражение - един ден почти до края на работното време съм в прекрасно настрение, чувствам се отлично, очаквам с нетърпение очаквам края на работната седмица за една малка порция мафия, и една единствена реплика ми сгромоляса настроението в дън земя, сякаш никога не го е имало. Странно ми беше. Една единствена реплика, която беше предшествана от спор по една деликатна тема, и все едно торнадо помете цялото ми настроение. Очевидно проявление на ефекта на пеперудата. Една снежинка повлече след себе си лавина. Още чувствам щетите и трябва да разгребвам снега, за да изровя погребаното. Дали пък не съм прекалено импулсивен? Дали така трябваше да става? Не знам, но не мога да го променя. Осъзнавам, че съм прекалено докачлив на някои теми. Осъзнавам, че не е редно и трябва да поработя над себе си, за да го премахна или поне да го смекча проявленията на тази черта от характера ми. Иначе по какъв начин може човек да е в пълна хармония със себе си и с обкръжението си, каквато е моята цел.
Друго нещо, което осъзнах - не мога да се справям с критични ситуации, пък било те и симулирани. Не трябва да оставям на случайността преодоляването на кризи, в които попадам, свързани с мен или със специални за мен хора. И най-вече да се отърся от страха. Осъзнаването на този факт е условие да се справиш с проблема, но никак не е достатъчно. Не знам дали имам воля. Но трябва да пробвам. Време, предполагам, ще имам достатъчно, но колкото по-рано, толкова по-добре. Желание поне не липсва.
Дойде време и за мафията. Видях се с хора, които много исках да видя, но някак си чувствам, че не успях да го покажа колкото ми се искаше. Причините - емоционалното състояние, в което бях попаднал по-рано през седмицата, системното недоспиване, което пак ме нападна, а също и една причина от женски род. Всъщност банални причини. Очевидно не съм достатъчно силен, за да се справя с всички причини наведнъж. Сега ми остава само да поразмисля основно за тези неща, да участвам в един курсов проект на социална тематика (където симулират разни критични ситуации и където осъзнах моята безпомощност в някои от тях) и да се прибера, за да потъна в измисления свят на една книга, където няма нужда да се напъвам и да решавам проблеми, а от гледна точка на свидетел да мечтая да стана като главния герой.
неделя, декември 03, 2006
сряда, ноември 29, 2006
понеделник, ноември 27, 2006
На гости
В събота бях на гости. В Благоевград. Хубав град. Много ми напомня на Кърджали (поне на Кърджали от преди няколко години, когато можех да кажа, че го познавам). Спокоен, тих, уютен. Сгушен сред няколко хълмчета. И изпълнен с радост и емоция от дългоочаквани срещи. Със смях и закачки. С носталгия. А може би и с малко меланхолия. Този град е и малко по-специален с това, че е първият град, в който отидох на гости. Което беше преди почти 2 години. Ако не си спомням грешно. И беше точно след рождения ден на Лора. По-точно на следващия ден. За пръв път отивах в град, в който познавах само 2 човека (някои ще поспорят дали мога да сложа съответните личности в категорията хора, но сега не му е времето за спорове). Беше незабравимо. В този ден видях Локи (който не го познава е изгубил много, междудругото той има и рожден ден днеска, трябва да му честитя, докато не съм забравил) пиян. Или поне се беше понапил, което при него е същото. И тогава, първия път, пак не ми се тръгваше, както беше и сега. Сигурно така ще бъде и следващия път. Неминуемо е. Както е неминуемо, че ще има утре.
петък, ноември 24, 2006
Мечтата на едно дребосъче
Докато се рових из разни блогове, попаднах на това малко филмче. Като го гледам, мога само да кажа: "Всеки е голям толкова, колкото са големи мечтите му" :)
четвъртък, ноември 09, 2006
Асоциации
Не знам какво ме прихвана, но очевидно нещо ме е прихванало много яко, за да се оприличавам на известни личности. Това са резултатите:
Снимката не е с най-добро качество, ама друга не можах да намеря, дето да става. Като намеря ще видя и нея какви ще са резултатите. Бтв, веднага след челната осмица се нареждат Шарл Азнавур и Арнолд Шварценегер с по 54 %.
Допълнение. Намерих още една подходяща снимка и направих още една асоциация с известни личности. Май съвпадението е по-добро с някои от тях. Както някои ще забележат, имам прилика и с Рейчъл Уейс, което може само да ме радва. Винаги съм знаел, че имам нещо женствено в мен. А сега класацията:
А веднага след тях със съответно 55% и 52% се нареждат Том Круз и Рок Хъдсън. Нямам думи, аз съм известен.
Снимката не е с най-добро качество, ама друга не можах да намеря, дето да става. Като намеря ще видя и нея какви ще са резултатите. Бтв, веднага след челната осмица се нареждат Шарл Азнавур и Арнолд Шварценегер с по 54 %.
Допълнение. Намерих още една подходяща снимка и направих още една асоциация с известни личности. Май съвпадението е по-добро с някои от тях. Както някои ще забележат, имам прилика и с Рейчъл Уейс, което може само да ме радва. Винаги съм знаел, че имам нещо женствено в мен. А сега класацията:
А веднага след тях със съответно 55% и 52% се нареждат Том Круз и Рок Хъдсън. Нямам думи, аз съм известен.
сряда, ноември 08, 2006
Японски ритми
19 Октомври 2006
Пиша едва сега, защото ме прихвана един ужасно силен мързел. Сега да разкажа за самото събитие.
Става дума за едни думканици с японски барабани Тайко и цугару шамисен, който представлява някакъв японски аналог на европейската мандолина, но има много по-интересно звучене. Представената група се нарича Бушидо и в началото не можех даже да си представя какво ме очаква, както и всички, които се бяха престрашили да отидат на концерта.
След работа се организирахме с колегите от фирмата, които си бяха взели билети, да ходим заедно. Пристигнахме в операта около десетина минути преди започването на представлението. След кратко суетене около настаняването в залата вперих очи към сцената, където кипеше бурна дейност около подреждането на барабаните, които не ми се сториха толкова внушителни, колкото си ги представях. Последва поздравително слово изречено от посланика на Япония и директора на Софийската опера. С нетърпение изчаках да спрат да говорят. Най-накрая светлините угаснаха и аз с леко напрежение очаквах да се появят изпълнителите. И те се появиха. Бяха трима като единия беше с един инструмент, който ми навяваше асоциации за водно конче. Точно това беше интересният струнен инструмент цугару шамисен. Останалите двама очевидно бяха барабанисти. Послева малко суетене около настаняване по местата си и тогава се започна. Не мога да опиша какво беше. Звукът на барабаните ме покри отвсякъде като коприна, докато острият звук на цугару шамисен правеше фини бодове, за да изтъкат така една прекрасна дреха, която бих носил с удоволствие. И това продължи доста време. След като свършиха първото си изпълнение залата избухна в аплодисменти. Последваха други мелодии, някои от които бавни, някои бързи, но никоя скучна. Имаше моменти, когато си мислех, че рисуват природна картина - ето тук повява вятър, усилва се, облаците натежават, капки дъжд започват да барабанят по листата, гръмотевици гърмят. Беше просто велико. Такава беше първата част от представлението. Малка почивка ни позволи да се отърсим от всичко и да се подготвим за следващата част. Тя беше комплекс от модерни ритми съчетани с древния звук на инструментите. Върха на всичко беше изпълненото от тях парче на легендарната група Queen - We Will Rock You. Това само хора, които са го чули със собствените си уши могат да си го представят какво е. Цялата зала пя заедно с изпълнителите (всъщност само един от тях пееше, другите свиреха). За малко да забравя, че им помагаха още трима, които бяха нещо като поддържаща група, но които по нищо не отстъпваха на Бушидо, с тази разлика, че и тримата бяха барабанисти. Едно от най-яките изпълнения направиха, когато всички барабанисти изпълниха едно парче, което забравих как се казва, но не само го изсвириха, те го и изтанцуваха. По време на две парчетата известен калиграф изрисува няколко йероглифа, които мога да кажа, че бяха много добри (по моето скромно и аматьорско мнение).
След края на концерта мога да съжалявам само за едно - че свърши. Надявам се следващата година, когато пак настъпят Дните на японската култура, те отново да ни удостоят с присъствието си. И тогава се надявам пак да съм един от зрителите на това зрелищно шоу.
Успях да се преборя с едно от най-чудовищните сили на прогреса, а именно мързела, и сега остава да го направя пак някой ден и да разкажа за някои от последващите събития, които бележат не много интересния ми жизнен път.
Пиша едва сега, защото ме прихвана един ужасно силен мързел. Сега да разкажа за самото събитие.
Става дума за едни думканици с японски барабани Тайко и цугару шамисен, който представлява някакъв японски аналог на европейската мандолина, но има много по-интересно звучене. Представената група се нарича Бушидо и в началото не можех даже да си представя какво ме очаква, както и всички, които се бяха престрашили да отидат на концерта.
След работа се организирахме с колегите от фирмата, които си бяха взели билети, да ходим заедно. Пристигнахме в операта около десетина минути преди започването на представлението. След кратко суетене около настаняването в залата вперих очи към сцената, където кипеше бурна дейност около подреждането на барабаните, които не ми се сториха толкова внушителни, колкото си ги представях. Последва поздравително слово изречено от посланика на Япония и директора на Софийската опера. С нетърпение изчаках да спрат да говорят. Най-накрая светлините угаснаха и аз с леко напрежение очаквах да се появят изпълнителите. И те се появиха. Бяха трима като единия беше с един инструмент, който ми навяваше асоциации за водно конче. Точно това беше интересният струнен инструмент цугару шамисен. Останалите двама очевидно бяха барабанисти. Послева малко суетене около настаняване по местата си и тогава се започна. Не мога да опиша какво беше. Звукът на барабаните ме покри отвсякъде като коприна, докато острият звук на цугару шамисен правеше фини бодове, за да изтъкат така една прекрасна дреха, която бих носил с удоволствие. И това продължи доста време. След като свършиха първото си изпълнение залата избухна в аплодисменти. Последваха други мелодии, някои от които бавни, някои бързи, но никоя скучна. Имаше моменти, когато си мислех, че рисуват природна картина - ето тук повява вятър, усилва се, облаците натежават, капки дъжд започват да барабанят по листата, гръмотевици гърмят. Беше просто велико. Такава беше първата част от представлението. Малка почивка ни позволи да се отърсим от всичко и да се подготвим за следващата част. Тя беше комплекс от модерни ритми съчетани с древния звук на инструментите. Върха на всичко беше изпълненото от тях парче на легендарната група Queen - We Will Rock You. Това само хора, които са го чули със собствените си уши могат да си го представят какво е. Цялата зала пя заедно с изпълнителите (всъщност само един от тях пееше, другите свиреха). За малко да забравя, че им помагаха още трима, които бяха нещо като поддържаща група, но които по нищо не отстъпваха на Бушидо, с тази разлика, че и тримата бяха барабанисти. Едно от най-яките изпълнения направиха, когато всички барабанисти изпълниха едно парче, което забравих как се казва, но не само го изсвириха, те го и изтанцуваха. По време на две парчетата известен калиграф изрисува няколко йероглифа, които мога да кажа, че бяха много добри (по моето скромно и аматьорско мнение).
След края на концерта мога да съжалявам само за едно - че свърши. Надявам се следващата година, когато пак настъпят Дните на японската култура, те отново да ни удостоят с присъствието си. И тогава се надявам пак да съм един от зрителите на това зрелищно шоу.
Успях да се преборя с едно от най-чудовищните сили на прогреса, а именно мързела, и сега остава да го направя пак някой ден и да разкажа за някои от последващите събития, които бележат не много интересния ми жизнен път.
понеделник, октомври 16, 2006
В началото...
Много се говори за тия блогове. След дълго колебание и умуване дали и какво да пиша, реших, че всеки уважаващ себе си потребител на Интернет трябва да има подобно животно. И реших да пробвам, па може и да ми хареса.
Мило дневниче...
Вчера се оказа един перфектен ден за разходка из Витоша и съвпадна с гостуването на един братовчед и заедно си направихме едно малко излетче. Като за начало хванахме лифта на Симеоново, за да не се морим да ходим много до подножието на върха. Половин час все пак е доста сносно време, което човек може да отдели за пътуване до хижа Алеко, за да може след това свеж като кисела краставичка да продължи щурма си към върха. А и гледката си струва - направихме си една мини сесия още в кабинката. Първата част от катеренето към върха след кабинковия лифт не беше никак лесна - стръмно и леко хлъзгаво. Но за сметка на това беше слънчево и само ние си знаем колко пот сме излели по пътечката. След като се изкатерихме стръмното и двамата решихме, че нямаме сили да продължим до края. Все пак решихме да вървим нагоре и да видим докъде все пак ще успеем да стигнем. Продължението беше улеснено, най-вече заради широкия път, който се откри пред нас. Може би затова вече и не помислихме да се връщаме. А фото сесията продължаваше с пълна пара - панорамата към града, нагоре към върха, към огромните скали пръснати наоколо - всичко беше прекрасно. И така улисани в шеги, закачки, снимки и сладки приказки без да се усетим се оказахме на върха. Отде да знае човек такива супер тайни неща - че до върха се стига лесно (без първата част), а не трябва да се правиш на катерач първа категория. И естествено айде пак да се снимаме. Снимахме се на възможно най-високите места, които представляваха скални грамади, купчини от огромни камъни, а гледката наистина си струва. След като се помотахме малко на върха, изядохме една опаковка бисквити с какао, лека полека тръгнахме към цивилизацията. На връщане няма какво толкова да се отбележи, освен това, че си играхме на "Не докосвай земята". Нямяше победител, щото по едно време скалите свършиха. Стръмното го минахме по най-екстремния възможен начин - тичайки или с една дума практикувахме малко rush running. Само човек правил такова нещо може да разбере какво е - много адреналин. Как не си счупихме краката не знам, но слязохме за по-малко от час, като стръмното беше изминато за минути. Поседяхме малко в хижата да дойдем на себе си и тръгнахме към лифта. Хванахме го половин час преди да го спрат, което ми се стори ужасно рано - към 17:30-18:00. Следват мръзнене, докато чакахме автобуса да ни удостои с присъствието си, гладуване, докато открием къде да се нахраним, преяждане, докато се усетим, че вече не сме гладни и изпращане на братовчеда по живо по здраво до следващата среща, която се очертава да е следващата година тук в България или в Турция, това вече времето ще си покаже.
И както утринна роса се изпарява така и онзи ден си отиде и се превърна в спомен.
Мило дневниче...
Вчера се оказа един перфектен ден за разходка из Витоша и съвпадна с гостуването на един братовчед и заедно си направихме едно малко излетче. Като за начало хванахме лифта на Симеоново, за да не се морим да ходим много до подножието на върха. Половин час все пак е доста сносно време, което човек може да отдели за пътуване до хижа Алеко, за да може след това свеж като кисела краставичка да продължи щурма си към върха. А и гледката си струва - направихме си една мини сесия още в кабинката. Първата част от катеренето към върха след кабинковия лифт не беше никак лесна - стръмно и леко хлъзгаво. Но за сметка на това беше слънчево и само ние си знаем колко пот сме излели по пътечката. След като се изкатерихме стръмното и двамата решихме, че нямаме сили да продължим до края. Все пак решихме да вървим нагоре и да видим докъде все пак ще успеем да стигнем. Продължението беше улеснено, най-вече заради широкия път, който се откри пред нас. Може би затова вече и не помислихме да се връщаме. А фото сесията продължаваше с пълна пара - панорамата към града, нагоре към върха, към огромните скали пръснати наоколо - всичко беше прекрасно. И така улисани в шеги, закачки, снимки и сладки приказки без да се усетим се оказахме на върха. Отде да знае човек такива супер тайни неща - че до върха се стига лесно (без първата част), а не трябва да се правиш на катерач първа категория. И естествено айде пак да се снимаме. Снимахме се на възможно най-високите места, които представляваха скални грамади, купчини от огромни камъни, а гледката наистина си струва. След като се помотахме малко на върха, изядохме една опаковка бисквити с какао, лека полека тръгнахме към цивилизацията. На връщане няма какво толкова да се отбележи, освен това, че си играхме на "Не докосвай земята". Нямяше победител, щото по едно време скалите свършиха. Стръмното го минахме по най-екстремния възможен начин - тичайки или с една дума практикувахме малко rush running. Само човек правил такова нещо може да разбере какво е - много адреналин. Как не си счупихме краката не знам, но слязохме за по-малко от час, като стръмното беше изминато за минути. Поседяхме малко в хижата да дойдем на себе си и тръгнахме към лифта. Хванахме го половин час преди да го спрат, което ми се стори ужасно рано - към 17:30-18:00. Следват мръзнене, докато чакахме автобуса да ни удостои с присъствието си, гладуване, докато открием къде да се нахраним, преяждане, докато се усетим, че вече не сме гладни и изпращане на братовчеда по живо по здраво до следващата среща, която се очертава да е следващата година тук в България или в Турция, това вече времето ще си покаже.
И както утринна роса се изпарява така и онзи ден си отиде и се превърна в спомен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)