(Без)сън(ие) в пролетна нощ

Човек да не рече да се прибира на село (в моя случай), че все му се случват разни интересни неща. Особено, когато е решил после да се връща в София с нощния влак. Накратко - качвам се във влака в компанията на двама необичащи особено трезвеността съселяни и с мисли, че пътуването до Димитровград (където и двамата щяха да слизат) ще е супер-хипер-мега-дупер досадно и скучно. Така и се оказа. До момента, когато един човек застана пред отвореното купе и се заслуша (поне така си помислих първоначално) в разговора, който водеха двамата ми съкупейници и в който аз епизодично взимах вяла роля с кимване на глава или промърморване на "Да, разбира се" или "Не". След минутка разговорът се прекъсна, един от седящите до мен видя човека, позна го и човекът седна до нас. След обичайните поздрави човекът ме попита дали не се казвам Фердун. Аз разбира се потвърдих (най-малкото нямах намерение да лъжа де). Попита ме дали мога да се сетя кой е той. И изведнъж като че ли ме удари по главата спомена - та с този човек се виждахме едва ли не всяка седмица преди около 20 години (да, колкото и странно да звучи, имам спомени отпреди толкова време, най-вече защото съм бил достатъчно голям за това) и то не къде да е, а в тогавашния Съветски съюз, където нашите са имали неблагоразумието да отидат да живеят и работят, взимайки ни и нас. С неговото семейство, както и още едно трето семейство, имахме удоволствието да сме семейни приятели, от типа - тази седмица вие сте у нас, а пък другата ние ще заповядаме при тях. И така на разменни начала се случваше да се съберат 7 деца (аз и сестра ми, двете момичета на човека от влака и още две момчета и едно момиче от третото семейство), които доста често се случваше даже да спят в една стая (май оттогата се кефя на масовките). И докато големите си правеха кефа по техния начин, ние си правихме кефа по нашия си начин, който разбира се беше по-забавен от техния. Няма да споменавам за безбройните излети до близката гора, където толкова много пилета бидеха изядени и толкова бира беше изпита (от страна на големите разбира се). А веднъж бяхме забравили да вземем вода и се наложи да се мием с бира. Ех спомени, спомени.
И така припомняйки си добрите стари години стигнахме до Стара Загора, където той трябваше да хваща влака за Варна, а аз за София. Неговият влак си дойде по разписание след половин час, а моят влак, след като чаках половин час, се оказа че закъснява с 40 минути (това към 1 часа през нощта). Проклинайки късмета си се запътих към чакалнята където поне седнах удобно и почетох "Глинени крака" и похапнах, че иначе щях да си умра от глад. И когато стана време да идва влака (поне по мои изчисления де) пръстът на съдбата се намеси отново в колелото на историята (е, малко преувеличавам де) и ми поднесе още 30 минути закъснение. Настроението ми започна да се вкисва тотално. Утешавах се с мисълта, че поне като пристигне влака ще си седна удобно ще поспя. Да, ама не! Когато след повече от 1 час закъснение влака все пак дойде, се оказа, че влака е фул-фраш пълен и едвам си намерих място да стоя прав. И така 2 часа и половина се лашках на крака полуизморен и издразнен от разни хора, които спяха в не толкова удобните, но поне седящи места в купетата, се дотътрихме с огромна скорост (наваксвайки половин час закъснение) в Пловдив, където имах късмета да се поосвободи място и където с облекчение се пльоснах. Успях да подремя, но все не можех да се отпусна като хората. Някаква неземна сила все ме караше да си отварям очите когато влакът спираше и да се взирам отчаяно в опити да разбера къде съм (така и не разбрах за какво ми беше). И към 7 и нещо напълно изморен, недоспал и раздразнен като настъпена по опашката гърмяща змия слязох на бетонната площадка на сивата грамада, наречена Централна ЖП гара. Хванах първия автобус до Сточна гара, който на всичкото отгоре беше и препълнен (втория, който дойде веднага след него, беше полупразен, естествено). Одисеята ми свърши в леглото в квартирата, където успях да поспя още час и половина, след което да започна отново тежката битка с времето (работното) и да успея да оживея до вечерта.
Както виждате, успях :)