Подаръчен списък

Малка част от нещата, които бих искал да усвоя по случай одъртяването си:

- Укулеле (имам си вече)
- Балалайка
- Гайда
- Бозуки/мандолина
(не гарантирам, че ще се науча да свиря на всички инструменти, но пък никога не пречи да почна, ако ги имам ;) )
- Колело
- Четец за електронни книги
- Печатни книги - приемат се всякакви, които ще ми харесат ;)
- Парашутен курс ;)
- Малък тропически остров, без претенции за големината ;)
- Талант за свирене ще приема с огромно удоволствие :)
- Магнитчета за хладилник от най-различни страни и градове
- Камъчета от най-различни кътчета на света (още страдам по едно балтийско камъче, което го затрих без да разбера как)
- Ръчно изрисувани, изплетени и така нататък изработени работи :)
- Пъзели, бордови, а и не само, игри
- Наргиле (имам си)
- Зимен спален чувал (имам си)
- Барбарон (като на Венски ;) - много се навих да си купувам или да си направя :)
- Бинокъл, зрителна тръба, всичко, с което може да се наблюдават птици :)

Този списък бе създаден в помощ на приятелите, които така или иначе ще си трошат да ми купуват нещо, но поне да трошат глави, като знаят какво искам, вместо да се трошат да се чудят ;) Реда на желанията е по ред на измисляне, а не по ред на желание :)

П.П. Няма да откажа и други подаръци.
П.П.П. Всъщност подаръците не са задължителни, но слуша ли те някой :)
П.П.П.П. И да не получа от изброените подаръци, няма да се сърдя :)
П.П.П.П.П. Подаръците принципно не са задължителни, но помагат на гостите да се почувстват добре ;)
П.П.П.П.П.П. Забравих да спомена, че ще има евентуални попълнения в списъка :)

Мързел ли бе, да го опишеш...

Ей на това му викам аз мързел - над година да те мързи. А имам толкова интересни неща да спеделям, които за мнозина сигурно няма да са, но това ще го разберем, когато в крайна сметка ги напиша. А това ще стане като му дойде времето. То ест, когато наистина ме отмързи... и не е посреднощ.

Ти гониш :)

Човек и добре да живее, се включва в някоя верижна игра. Реших, че тази, за която ми каза Плевелче, която е научила за играта от Никсо, който път от Ани, е много хубава и си струва труда да напиша цяла тема за нея и разбира се да се включа във верижната реакция (и естествено да се отърва от жестоката хватка на мързела, обземащ ме, когато трябва да поразчистя бурените, с които е обрасъл . Играта се казва Pay it forward и се изразява в следното. Първите петима, които оставят коментар под текста, ще получат подарък - ръчно изработено творение, което ще бъде предоставено на съответните хора в рамките на една година. Какви ще са ръчно изработените неща? Ще видим :) Хората, които се включат, се задължават да продължат играта, като направят същото нещо. Вие сте на ход. Или както се казва - ти гониш :)

------------------

След ожесточена, макар и кратка борба, си имаме победители в играта и те са както следва:

Иффи-Габби
Венски
Невенчету
Мелиндор
ФеЯна

На печелившите, честито. А на тези, които са закъснели, могат да се включат посредством някой от току-що изброените личности :) И много ви моля - забавлявайте се ;)

Избирам да съм...

Забележка: Поредният спам на деня разпространяван по кю, скайп или по друг начин :) По принцип нямам навика да препращам такива неща, но когато са наистина хубави, си струва усилието да досадя на някого, даже после да има вероятност да обера калая ;)

Джери е мениджър в ресторант. Винаги е в добро настроение. Винаги, когато някой го попита как е, отговаряше: "По- добре от това не може да бъде!".Голяма част от персонала напусна, когато той реши да си смени работата... и тръгнаха с него... от ресторант в ресторант.Защо? Защото Джери умееше да мотивира хората. Ако някой от колегите му имаше лош ден, Джери винаги беше до него, за да го успокои и да му покаже позитивната страна на ситуацията. Забелязвайки това, станах любопитен. Един ден отидох при него и го
попитах:"Не разбирам, никой не може да бъде позитивен целия ден, как успяваш?" Джери се усмихна и ми каза:"Всяка сутрин се събуждам и си казвам, днес имаш два избора- добро или лошо настроение. Винаги избирам доброто настроение. Всеки път като се случи нещо лошо си казвам, имаш два избора- да бъдеш жертва или да се учиш от ситуацията. Винаги избирам това да се уча. Когато дойде някой при мен и почне да ми се оплаква, имам два избора - да слушам оплакванията му или да му изтъкна позитивната страна на живота. Винаги избирам позитивната страна". "Но това не е всеки път така лесно", казах му аз."Напротив, лесно е", каза Джери "всичко в живота се върти около избора, всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш как ще реагираш в дадена ситуация. Решаваш как другите ще влияят на твоето настроение. Избираш добро или лошо настроение. Избираш как ще ти протече живота."
Няколко години по- късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там са влезнали няколко въоръжени мъже. Докато опитвал да отвори сейфа, ръцете му треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете се паникьосал и стрелял по Джери. За щастие, бързо открили Джери и го закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил. Видях го 6 месеца след случката. На въпроса как е, той ми отговори: "По-добре от това не може да бъде. Искаш ли да ми видиш белезите?" Отказах, но го попитах за какво е мислил по време на плячката."Първото, което ми дойде на ума е, че трябваше да заключа задната врата. След като ме застреляха, лежейки на земята си мислех, че имам два избора - да живея или да умра. Реших да живея."А не те ли беше страх", попитах го? "Лекарите бяха страхотни, през цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде наред. Но като ме вкараха в линейката и като им видях лицата, се уплаших. Прочетох им в очите "той е мъртъв". Знаех, че е време за действие. Там имаше една огромна медицинска сестра, която през цялото време говореше с мен, за да ме държи в съзнание. На въпроса към какво съм алергичен й казах "На куршуми." Всички почнаха да се смеят. Тогава им казах "Избирам да живея, моля ви, третирайте ме като жив, не като мъртъв." Джери преживя благодарение на много добри лекари, но и заради невероятния си оптимизъм. От него научих, че всеки ден имаш избор- да се наслаждаваш на живота или да го мразиш. Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да ти отнеме е твоето настроение. И ако малко водиш сметка какво е то, всичко в живота е по-лесно.

Добавено от мен: Имах два избора - да запазя това съобщение само за себе си или да го споделя с колкото се може повече хора. Избрах второто :) Също така избрах и да съм в добро настроение. Ако понякога забравя да избера доброто настроение, ще помоля да ми напомните заради присъщата ми разсеяност :)

От какво имаме нужда

Забележка: Препечатано дословно от форум (http://forum.fantastika.cc). Рецептата не е изпробвана от автора и всеки решил да я изпробва го прави на своя отговорност за причинени материални или морални щети в следствие на използване на рецептата.

Имаме нужда от 4 прегръдки дневно, за да оцелеем.
Имаме нужда от 8 прегръдки, за да поддържаме добрата си форма.
Имаме нужда от 12 прегръдки всеки ден, за да растем.
Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система, правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат ти да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.
Да прегръщаш е напълно естествено: екологично чисто, с естествена сладост, без пестициди, без консерванти, без изкуствени съставки, 100 % здравословно.
Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, които се износват, няма батерии, които се изтощават, няма нужда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващи ефекти и - разбира се, има 100-процентова възвращаемост.

Просто месец март

Прибрах се преди малко и захапал ябълка седнах пред компютъра да свърша някои неотложни дейности, като да си проверя пощата (да не би някой случайно да се е излъгал да ми пише), да проверя новините (да не би случайно да е настъпил края на света), след което решен да се наспя, да се настаня на матрака и да хвана някоя книжка, след което да потъна в блажени сънища.
Да, обаче не. Ей така ми хрумна, че вече е време да напиша нещо в тъжния ми почти изоставен блог. А за писане, повярвайте има много.
И май ще се наложи да почна от началото на март.
А в началото беше... Мелник. Един прекрасен малък град, който е позагубил малко от автентичната си атмосфера и е спечелил по-туристическа такава, но въпреки всичко е един град, който препоръчвам на всеки да посети.
Пътувахме с влак и после с автобус. Първо с влак от студената софийска ЖП гара, който трябваше да хванем до Сандански. В началото на март времето по принцип е достатъчно студено, за да е подготвен човек за големи студове. За наша голяма радост времето беше чудесно (поне доколкото помня). Без някакви произшествия успяхме да се качим на влака, който обаче се оказа доста препълнен. От касата не успяхме да си купим запазени места, защото такива нямаше и се наложи седнем разделно. Това ми позволи да поспя малко (заради една титанична игра, която играх до някъде към 4 часа сутринта). По едно време влака се поизпразни и ни позволи да се съберем в едно купе. И понеже вече не можех да спя, реших, че е време да измайсторя няколко мартеници (защото беше 1-март), за да украся приятелите си. След около половин час всички бяха окичени. И докато се усетим пристигнахме в Сандански. От това, което видях, мога само да кажа - малък град, с ЖП гара доста отдалечена от центъра. Има градски транспорт, който обаче май не е много на често. Има и таксита, които обаче малко трудно се навиват да карат до гарата, заради празния рейс, който ще имат наобратно. Поне така ми каза някой от компанията. За наше щастие имаше автобус, който чакаше на гарата, с който се придвижихме до центъра. Който си беше баш център на малък град. Нямаше нещо, което да ми привлече вниманието, освен розовия (или подобен на розово) хотел. Не помня как се казваше, но външният вид наистина си го бива да привлича вниманието. Поради близостта до гръцката граница повечето табели бяха на гръцки. Не помня дали видях надпис на английски, сигурно е имало, обаче бях толкова заспал, че съм запомнил само гръцките. Автогарата я стигнахме след няколко минути ходене пеша. И тя не беше нищо особено. Доколкото помня не чакахме много дълго за автобуса, който пристигна в облаци от дим, който успя да ни позадуши. Напомни за доброто старо време, когато цялото семейство ходихме на гости на баба и дядо (лека им пръст) в Светулка. Когато единственият начин да стигнеш до там беше с едни раздрънкани автобуси Чавдар, а лашкането цял час в този автобус по криволичещите родопски пътища докарваше не един или два пъти до разбунтуването на стомаха ми. Само човек пътувал из онези краища знае какво означава това :) Но за сметка на това вече имам един доста здрав стомах след този тренинг, на който сигурно и космонафтите биха завидели ;) След това лирично отклонение и разбира се малко път стигнахме до Мелник. Стари (нови) къщи, което накара един приятел да спомене, че заради тях Мелник до една голям степен е загубил автентичната си атмосфера и е започнал да прилича на имитация на самия себе си. Аз съм склонен само донякъде да се съглася с него. Имаше и къщи, които бяха толкова автентично изглеждащи, че няма накъде повече. Минахме покрай механа (не помня как се казваше), където имаше доста хумористични надписи, като - "Отлежала баклава, още от миналата година", "Любовно вино, легла разбива (пробвано е, работи)" ;) И други такива, които не мога да си спомня. Та решихме да седнем и да похапнем. Обслужването беше на ниво - съдържателят на механата постоянно ръсеше, храната дойде в сносен срок (не, че имаше много клиенти, че да пробваме при натоварен трафик как ще е) и беше хубава, поне доколкото помня. След като се наядохме, минахме през една къща, където един компанията каза, че може да си наемем легла. Обаче се оказа, че няма свободни. И решихме, че ще ходим до Роженския манастир, за да проверим дали там няма случайно. Пътят се оказа наистина интересен. Първо тръгнахме по една широка пътека, която по-скоро беше като русло на река - пясък, камъчета, пръст, листа и изобщо всичко, което човек може да очаква от едно русло. По някое време свърнахме по една пътека, която беше разбира се и по-малка, а и камъчетата и пясъка изченаха. Останаха само пръстта и листата :) В началото беше по-равно, а след това доста по-стръмно. И колкото повече се изкачвахме, толкова по-красива гледка се откриваше пред нас. Най-прекрасно беше на върха, където погледът обхваща невероятна гледка. Далеч пред планини, по-наблизо ширнало се поле с ниски хълмчета и населени места. Слънцето хвърляше отблясъци по неща, които напомняха на езера, но имаше и предположения, че са парници. Каквото и да е било, беше красиво. Наблизо се открояваха пясъчни пирамиди, които са толкова характерни за района около Мелник. Фотоапаратите защракаха и запечатаха картината. Ето няколко снимки, които един от компанията направи тогава - снимка 1, снимка 2, снимка 3, снимка 4. Тръгнахме по пътечката, която се вижда на първата снимка и там също се насладихме на гледката и където имаше още снимки. За съжаление, не мога да намеря снимката на пирамидката с камък отгоре. Представете си нещо като стълб, на който са качили камък. Уникална гледка беше. Ако намеря снимка, ще я сложа. А дотогава се насладете на тези снимки - снимка 5, снимка 6, снимка 7, снимка 8.
Продължихме по пътечката като на няколко места пътечката беше доста тясна и леко опасна, заради пропастта, в която няма да е никак приятно да попаднеш, и след 10-15 минути стигнахме до Роженския манастир. Влязохме, огледахме за няколко минути, питахме дали имат свободни легла, оказа се, че не предлагат и след като огледахме още малко старинните иконописи си тръгнахме. Насочихме се към Рожен, където се надявахме да си намерим подслон. Асфалтираният път беше много удобен, но някак си не се връзваше с цялата атмосфера на чиста природа, спокойствие и селски уют. Още с влизането си се насочихме към продавачка на разни конфитюри, сладка, билки и други подобни блага, които се предлагат на такива места. Питахме я дали се предлагат легла под наем и тя ни препрати към едно близко заведение. Там се оказа, че предлагат 2 стаи, които някакви хора са изявили желание да запазят евентуално, но се оказа, че няма да искат. Затова ние наехме и двете. Те бяха с по 3 легла, точно толкова, колкото бяхме и ние. Още с влизането ме лъхна миризма на стара селска къща, точно такава, каквато я усещах в селото на баща ми (същото онова село Светулка) и се почувствах вкъщи. Същото това спокойствие, тишина, като се изключат редките пролайвания на куче, пробляване на овца или друг щрих от звуковата картина на едно закътано дълбоко в дебрите на планината село или малко градче. Оставихме си багажа и с минимум натоварване излязохме на разходка. Изкачихме се до близкия хълм, където също имаше хубава гледка. А аз верен на природата си, се изкатерих на няколко дървета, които полянката тъй щедро ми предостави. След като се накатерих, седнахме и си похапнахме здраво седнали на полянката. А когато свършихме, беше започнало да се стъмва. Решихме, че е добра идея да се прибираме. Прибирайки се ми звънна телефона и аз проведох най-дългия разговор по телефона, който някога съм провеждал и той беше прекъснат заради някакво ограничение на Мтел, откъдето прекъсвали телефонните разговори по-дълги от 1 час. То добре, че така стана, иначе щях да нощувам с телефон на ръка най-вероятно. Успях накрая да се добера до стаята, където щяхме да спим. И където се чудехме какво да правим и играхме на асоциации и си говорихме, преди сънят да ни обори (мен лично) и да ни накара да си легнем. А планът за следващия ден беше доста интересен. Една групичка щеше да стане рано преди слънцето да изгрее, за да хванат изгрева. Другите щяхме да ставаме когато се събудим и да тръгнем, когато сме готови и да хванем първата група по някое време. Рано сутринта групичката, тръгнала за лов на изгрева стана и успя да ме събуди (всъщност те бяха двама), но въпреки това отказах на предложението да ги придружа. Заспах и се събудих, когато и другите започнаха да се събуждат. Подготвихме се и тръгнахме, като оставихме един от нас спящ с идеята той да ни настигне към Роженския манастир или в Мелник. В крайна сметка се събрахме до манастира и после задружно тръгнахме наобратно. Забравих да спомена, че беше валял дъжд през нощта и земята беше леко влажна, но въпреки опасенията, че ще е кално, не беше. А времето беше просто идеално за разходка из природата - сутрешна омара, леха прохлада, слънцето отвреме навреме грейва иззад облаците. Прекрасота. По пътя пак имаше паузи за снимки, но иначе без много преживявания. Пристигнали в Мелник се изкатерихме до един хълм, където се реставрира една крепостна стена. Качихме се до най-горе, където имаше място за 2-3 човека едвам-едвам, а ние се опитахме да се натъпчем 4-ма, а отстрани доста стръмни наклони. За радост не успяхме да се бутнем. Поседяхме малко и слязохме. Следващата точка от маршрута беше Кордопуловата къща, която си е музей. На влизане жената на касата ни разказа малко за къщата, за архитектурните елементи и други подобни. Без съмнение е била много богата къща. На 3-4 етажа. Обиколихме я и й се възхитихме подобаващо. Обсъдихме тайната стая, където са се крили разни хора, качихме се до зимната градина, до лятната тераса или нещо такова, слязохме до подземието, където си има съвсем автентични тунели и опитахме от виното, което предлага винарната в къщата. Беше много хубаво. Ако случайно пътят ви отведе до Мелник, задължително посетете Кордопуловата къща. След това като че ли поизморени от разходките се насочихме към спирката, където зачакахме автобуса, който дойде след почти час. Успяхме да го изчакаме и да се качим. По пътя проведохме доста интересен исторически разговор, който се въртеше около българско-балканската история през ХХ век. Сандански се появи като че ли изневиделица, след такъв разговор. Автогарата ни пое с поредната доза автобусен дим. Тръгнахме по стръмната улица, която трябваше да ни отведе до спирката на автобус от градския транспорт, който да ни откара до гарата. Такъв нямаше скоро и се натоварихме на две таксита, които склониха да ни откарат до там. На гарата си купихме билети и зачакахме влака, който даже не чакахме дълго. По пътя ми се удаде да изплета още мартеници, а помеждудругото играхме пак на асоциации и на нервички. Не помня дали спах, но след като се прибрах вкъщи ми се спеше адски и много е вероятно да съм спал тогава. Спомени нямам много.
Този излет, който си организирахме, както се оказа, беше само началото на един много интересен месец март, който ми се случи.
Следващата седмица последва един концерт на Kultur Shock, който беше много див и кефещ на макс, заедно с участието на Балканджи и Черно Фередже. Уникална комбинация просто. И на който концерт видях много познати. И както се оказа впоследствие, този концерт е бил най-добрият (поне така разбрах) от турнето на Kultur Shock. Пожелавам си повече такива концерти, изключваки разбира се пиянските изцепки на разни индивиди ;)
А същата седмица, в петъка беше организирано китарено парти, което както се оказа най-хубавото и присъствено, на което съм присъствал. Само ще спомена общия брой хора, които присъстваха - 31. Което за скромната ни квартира си е доста сериозно постижение. Отношените межде девойки-младежи също е за отбелязване - 19 на 11 в полза на по-нежната половина. Което като се има предвид, че беше навечерието на най-женския празник женската половина (по-добрата половина) биде подобаващо поздравена :) Имаше общо 4 китаристи, от които двама свириха почти цяла нощ и други двама, които се включваха на моменти. Имаше песни изпяти сърцато и с глас (добре, че единствената комшийка непосредствено над нас не ни прави проблеми). Даже имаше идеи да се издава диск, който може би в бъдеще ще се реализира :) Това китарено парти ще остане в аналите, като едно от най-добрите. И с гордост мога да се похваля, че ние бяхме домакини на това събитие и се постарахме никой да не остане недоволен, което се надявам и стана :)
Две седмици след това беше организирана национална среща на ирц канал фантастика в Плевен в туристически дом Кайлъка. Повечето бяха заявили, че ще пътуват с коли, но тези, които не бяха се уредили с място в някоя кола, се организирахме да ходим с влак в петък след работа. Събрахме се в чакалнята на ЖП гарата без една девойка, която закъсняваше. Решихме всички да си купим билети, а тя когато дойде да си вземе. Взехме си билети, през което време дойде и закъсняващата приятелка, а един от взелите вече билети остана до нея да я изчака да си вземе и тя билет (оставаха 5 минути до тръгването на влака). Останалите се запътихме към влака и се качихме. Споменахме на кондуктора, че има хора, които ще дойдат след малко и ако се наложи да задържи влака за минута две. Какво беше учудването ни, когато влакът тръгна секунди след като се качихме. Според нашите часовници имаше още 1-2 минути до тръгването, а двамата които останаха след нас не успяха да се качат. За съжаление не можехме да направим нищо. Утешихме се с игри на скрабъл, белот и четене на книга (който си носеше де). Общо взето спокойно пътувахме. На гарата в Плевен ни посрещна наше момиче от местните, която имаше тежката задача да ни отведе до Туристическия дом. Изненадата беше пълна, когато двамата изпуснали влака се присъединиха към нас минути след като слязохме от влака. Оказа се, че са хванали автобус, който по принци пътува по-бързо от влак. Плевен се оказа сравнително малък град, не такъв, какъвто очаквах. Оказа се, че можеш пеша да минеш за сносно разстояние града открай докрай. Тръгнахме пеша с идеята първо да хапнем, като по препоръка на разни хора, решихме да си вземем дюнери от едно място. Такива дюнери просто няма. С големия можеш да преядеш зверски, което аз и направих. А и са вкусни. Направо се влюбих в тия дюнери. След това разни хора решиха да се запасяват с ром. Минахме през не знам колко магазина и се оказа, че няма. Това се оказа мисия невъзможна. По едно време тези, които не търсихме нищо останахме да чакаме, докато другите се изнесоха да търсяст ром. После имаше приказки, че на следващия ден вестниците ще излязат със статия как софиянци дошли и изкупили рома от магазините, защото се оказа, че влизат в магазин, питат за ром, отговарят им че има, оказва че има 3 бутилки и те го изкупват. Влизат във втори, питат за ром, казват им че има, оказва се, че са 2 бутилки и те го изкупват. Не съм сигурен дали имаше и трети. След тази кратка авантюра вкупом се качихме на тролея, който ни докара до предполагаемото място. Оказа се, че и нашият водач не знае къде точно се намира домът, който търсим. Тръгнахме по една улица, която се раздвояваше и ние решихме да тръгнем по тази, която води нагоре. А тя ни доведе до задънен край. Върнахме се и тръгнахме по другия, който беше тъмен, неосветен и зловещ (за тези, които не са свикнали), на края на който намерихме това, което търсехме. Там набързо ни настаниха (както се оказа, едни приятели ме записали в тяхната стая, за да сме заедно) и слязохме в ресторанта, където една компания от някакъв университет в Плевен празнуваше нещо. Предимно се пускаше чалга. От страната на студентите имаше и кръшни танци, които събраха очите на всички (особено една две девойки). На една две песни имаше вокални включвания и от наша страна. А когато пуснаха няколко рок парчета, включванията станаха по-чести. След вечерята се събрахме в един апартамент, където се събраха всички, които имаха желание за игра на мафия. Толкова уникално дълги мафии не ми се беше случвало да играя. Доколкото помня за цялата нощ се проведоха 3-4 сесии, което си е постижение. А аз междудругото отскочих до гарата към 3 часа, за да забера една приятелка, която пътуваше от Варна. Малко след 4 часа (доколкото помня) всички си тръгнаха да си лягат, което направихме и ние. Към обяд се събудихме криво ляво и така мина час два докато се наканим да излезем. Направихме обиколка из Кайлъка, изкатерихме се на едни скали, обиколихме насам натам и се върнахме. И докато сме се разхождали една голяма групичка тръгнала към Епопеята без мен (ужасен пропуск за мен), за което ужасно съжалявам, а не ми се ходеше сам. Следващия път ще гледам да не пропусна. Следобяд - карти, скрабъл, интересни разговори. Въобще неща, които на човек му е интересно да прави в приятни компании. Вечерята мина и тя в приятни разговори. И разбира се поредната сесия на мафия. Обаче не всички са запалени по нея и си организираха мини китарено парти, към което се присъединиха и хората, на които мафията им стигаше за вечерта. Аз лично се преместих от едно място, където спах, на друго място, където дремех, обаче под съпровода на музика :) А когато на всички им се доспа, просто се преместих на леглото си в съседната стая. На сутринта всеки ставаше поединично и си прибираше багажа, че трябваше да се изнасяме до обяд. На тръгване пак се наядохме с Дюнерите. А пътуването с влак беше не толкова интересно както идването. Никой не си изпусна влака, нямаше много емоции. Беше доста по-спокойно, освен това, че ни местиха разни хора, защото им бяхме седнали на местата, ама това не се брои. А след като пристигнахме в София, аз се запътих към НДК да проверя дали случайно няма още билети за новия филм на Фатих Акън "На прага на рая", чиято премиера беше същия ден. Оказа се че има. Взех още един билет по молба на един приятел, с когото пътувахме заедно от Плевен. Имах време да се прибера, да се изкъпя и да си почина. А вечерта на филм. На представянето на филма свириха "Баба Зула", много интересни стилово (честно казано и те оказаха влияние на желанието ми да отида на филма), момичето което рисуваше на тъчскрийн беше просто божествена с електронния молив. В допълнение с танцуващо момиче цялото представление беше просто великолепно. Съжалявам, че продължи толкова малко, а бях толкова изморен от пътуването до Плевен, че нямах сили да отида във Военния клуб, където свириха още. Самият филм също беше интересен. Натуралистичен на моменти с изразите си. Някак си ми беше странно да чувам изрази (на моменти доста нецензурни), на майчиния си език, които по принцип съм свикнал да чувам само наживо. Но в това му е и чара на филма. Нямаше да е същия, ако режисьорът ги беше пропуснал. И краят на филма също беше изненадващ. Не е от най-впечатляващите но си има своите дойстойнства и даже ще се хареса на някои хора, особено с някои комични елементи. Гледайте го.
Мартенската история продължава следващата седмица, когато почти спонтанно реших, че ми се ходи в Търново за празника на града с един младеж, с когото бяхме и в Плевен и на филма. Той и две девойки щяха да пътуват заедно, а аз се присъединих към тях. Беше дадена идея да се пътува на стоп. Бяхме се разбрали да се чуем събота сутринта, за да се разбере кога точно ще се съберем да пътуваме. Обадиха ми се към 2 часа следобяд да ми кажат да се приготвям. Срещнахме се с младежа и едната девойка на Герена и се запътихме към спирката на автобуса, който щеше да ни откара на едно подходящо място на Ботевградско шосе, откъдето по принцип се хваща лесно стоп. Другата девойка щеше да се присъедини на място. Обаче се наложи да слезем на караулката и да изчакаме там девойката, защото се оказа, че ще закъснее, а ние решихме да я изчакаме там. Тя пристигна след 10-15 минути. А след като се събрахме бе решено да си хванем стоп малко след караулката (отдалечени колкото катаджиите да не ни закачат). За отбелязване е, че един джип направи забранен обратен завой на място, където е забранено да се прави. За пореден път човешката глупост напомня, че се среща навсякъде. А ние не чакахме дълго и ни спря едно миниванче с двама младежи отпред и една девойка отзад. Казаха, че могат да качат двама. Аз и една от девойките се качихме, докато другата двойка остана да чака. Самото пътуване мина много спокойно. Младежите се оказаха студенти в Свищов, които се връщат от разходка до София. Приятни хора. Много бързо се придвижихме до Търново, но точно преди града свърши горивото. С набрананта инерция минахме безпроблемно първия хълм, на втория момчетата побутаха малко и малко преди да се изкачим третия хълм, колата съвсем спря :) А ние, стопаджиите, тръгнахме пеша до града. След едно обаждане на другата двойка разбрахме, че и те са близо до града и минавайки покрай нас, ни взеха. Тях ги беше взел един пич от Добрич с едно ауди и както обясниха те, карал като на рали :) Стовари ни той пред пожарната. А ние тръгнахме към центъра (поне така си мислехме) и пресякохме булеварда, по който ни беше докарал пича. На ъгъла на булеварда с някоя улица имаше пицария, от която се чу познат глас, който подвикна на другото момче. Оказа се, че една доста сериозна компания от София са се събрали в Търново заради празника на града. Седнахме и ние в пицарията да се нахраним. Пристигнаха още хора, вече търновчани. Поздравихме един рожденик, нагушкахме една приятелка, след което се запътихме към центъра (в съвсем противоположна посока спрямо първоначалното ни решение). Намерихме място, откъдето се вижда добре Царевевец и се паркирахме там, за да изгледаме Звук и светлина. Великолепно светлинно шоу, гарнирано с прекрасна музика. Няколко снимки - снимка 1, снимка 2, снимка 3, снимка 4. А единият от лазерите уцелваше един комин, точно над нас - тук можете да видите за какво става дума. Когато представлението свърши, се събрахме пак някои хора и се запътихме към площада на паметника на Асеневците, откъдето доста ясно се чуваха звуци на тарамбуки, които никак не бяха лоши. На моста до площада имаше организирани бънджи скокове и имаше огромна опашка от чакащи (някои хора успяха да скочат чак на сутринта, като през цялата нощ са скачали хора). Помотахме се известно време на площада. Търновчаните постоянно се срещаха със свои познати, както и някои от софиянците. По едно време се събрахме и тръгнахме към едно заведение, където се оказа, че има само скара и пържени картофи, което нас ни задоволяваше идеално. Седнахме, похапнахме, поснимахме се. Една от девойките от стопа беше събрала мъниста от някаква огърлица разпилени на едно място (ние също активно помагахме да търси) и с всеобща помощ от мънистата излезе прекрасна огърлица - ето така изглеждаше тя. Самата композиция на снимката представлява сватба. Бутилката вдясно, както може да се предположи е булката, докато лявата е жениха (предполагам се чудите какво е това листо пред жениха?! Това е символично смокиново листо ;) ) След като се наядохме станахме, търновчаните се прибраха, а ние се запътихме пак към площада, където послушахме малко народна музика придружено от малко хоро. Поседяхме още малко на моста, където позяпахме как някакви луди (някой ден ще се присъединя към тях) скачаха с бънджи ластици. Аз от своя страна срещнах една бивша къдрокоса колежка (за нея мисля даже бях писал някъде). Те със съпруга й придружаваха техен приятел, който също скачал. А ние постояхме още малко на моста, забрахме някакви хора от Варна (познати на някои познати ;) ) и се запътихме без особен план. Чудихме се къде да се паркираме. Минавайки покрай едно заведение, видяхме, че има жива музика и след обстойна проверка, решихме, че това е добро място. Влязохме и се настанихме на една маса. Групата свиреше някакъв микс от джази, рок и ретро и то доста сносно. Обаче ние изморени от тежкия ден позаспахме и сме спали час-два. Събуждането ни беше забелязано от съседната маса, откъдето някакви девойки даже ни казаха "Добро утро". Въобще много забавно беше всичко. Към 6 и половина най-учтиво изгониха всички, които още не си бяха тръгнали от заведението. А ние се запътихме към моста, където скоковете упорито продължаваха. Една от девойките, които бяха с нас в заведението също беше в списъка и нейният ред дойде към 8-9 часа, доколкото помня. Ние решихме да ходим да намерим баничарница, докато тя чака да скочи. Намерихме, настанихме се в едно паркче и се заредихме с традиционна българска закуска - банички с боза ;) Бяхме взели няколко и за момичето, което щеше да скача и момчето, което остана да чака заедно с нея. Върнахме се да им ги занесем и тъкмо беше дошъл нейният ред да скача. Тъкмо я овързаха в разни там колани и предпазители. Завързаха й и въжето, след което тя смело скочи, а ние с интерес наблюдавахме. Оцеля. И скочи още няколко пъти (офертата беше 10 скока за 20 лева) и се отказа едва, когато започна да й се завива свят. Беше видимо добре и леко възбудена от адреналина и даже не успя да си изяде баничката с боза, които ние тъй услужливо й донесохме. И след като планът беше изпълнен отидохме до едно заведение, където пихме кафе (то ест тези, които обичат кафе пиха кафе, аз пих чай). Нашият план беше да ходим до Царевец и затова казахме чао на двамата останали варненци и се запътихме към крепостта. Която наистина заслужава внимание. Доста запазена, като на места е и порутена от времето. По-добре идете сами и вижте, заслужава си. На отиване се отбихме в едно дърводелско дюканче, откъдето си напазарувахме разни подаръци. А на връщане се отбихме в едни други магазинчета, откъдето си накупихме сладки и разни други сувенирчета. И поогладнели (доста) седнахме да се наядем в едно заведение, където ни намери рожденикът. След което той ни откара до Горна оряховица, по пътя към когото видяхме щъркел. А останалото вече наистина е скучно - купихме си билети, изчакахме влака и се прибрахме поживо поздраво.
Краят на март беше ознаменуван от един рожден ден във Варна (тенденцията през месеца беше да се върви в посока изток-запад - Плевен, Търново, Варна). И пак китарено парти за кой ли пореден път), за тези, които нямаше да пътуват за Варна. Ситуацията се оказа, доста интересна, защото се оказа, че съквартирантката, която организира партито ще е на Балканджи (това ми го сервира в сряда два дена преди партито), а аз бях обявил, че ще пътувам в петък вечерта с нощния влак. И изведнъж се оказа, че нямаме домакини (от другите две съквартирантки едната почти не се прибира, а другата... е, да го кажем, че не си общуваме много много). Съквартирантката упълномощи един от китаристите да е домакин, а аз една приятелка, та поне си намерихме заместници. Обаче се оказа, че съквартирантката, която не се прибира често, се прибра и каза, че ще бъде на партито. От китареното парти аз самият хванах малко. Хората тъкмо започнаха да идват, да загряват да пеят и аз трябваше да тръгна за влака. Пак е било интересно и забавно. Пак е имало изпълнения. После ми разправяха, че съквартирантката, която трябваше да е домакинка, малко е пренебрегнала задълженията си и не е излязла от кухнята заедно с приятеля си, която по стечение на обстоятелствата е и моя стая, но поради това, че я познавам, съм склонен да й простя :) За пътуването мога да кажа само, че в началото четох малко, а после спах. И пристигнах във Варна доста свеж. Първата ми работа като слязох от влака беше да отида в заведението където вече май ми става навик да хапвам след нощно пътуване до Варна. След което по поръчение на една приятелка отидох до един магазин, където да проверя нещо, но магазинът се оказа затворен и щеше да отвори чак към 10 часа (а в момента часът беше 8). Реших, че не мога да чакам толкова и се запътих към квартирата на рожденичката, която всъщност не знаех съвсем точно къде се намира. Обадих се и ме упътиха да стигна до една интересна постройка. Стигнах успешно и звъннах да кажа, че съм пристигнал. Отвърнаха ми, че пращат човек да ме прибере като ми казаха, че ще дойде от дясно (повтарям дясно). Аз казвам добре и отговарям, че ще тръгна по същата улица, за да ме прибере по-бързо, след което тръгвам на ляво ;) След минута човекът ми се обажда да ме пита къде съм, защото той бил до постройката, където трябваше да съм аз. Обясних му доколкото е възможно и едва тогава се усетих, че съм тръгнал в съвсем погрешна посока. Казах му, че съм объркал посоките и се върнах. Успяхме да се срещнем. И успешно се добрах до рожденичката, където стандартните поздравления, прегръдки и тем подобни. Оставиха ме да поспя малко преди да се организираме да ходим където трябва. Спал съм може би час, когато се събудих и се присъединих към останалите. Наложи се обаче на пожар да се върна на гарата, където трябваше да предам един пакет книги на една девойка, тъкмо свършила с изпита и ненадейно решила, че ще се прибира във Враца на обяд, вместо вечерта. Успях да пристигна на гарата 5 минути преди да тръгне влака. Отдавна не ми се беше случвало да гоня влак (макар и не да се кача на него). В крайна сметка успях да предам пакета и да се върна в квартирата на рожденичката в доста сносен срок. Оттам се отправихме към Златни пясъци, където се настанихме в някакво ваканционен лагер, най-вероятно детски, където се установихме и си направихме скара. Дали беше защото бях гладен, дали от самата обстановка, но кебапчетата, наденичките, кюфтетата и другите неща ми се сториха ужасно вкусни. И доволни (и най-вече сити) играхме на криеница. Скоро не бях играл на тази игра (за последно беше на по-предишната Нова година пак във Варна). Забавлявахме се много добре. А като се стъмни се преместихме във вилата на един приятел, където продължихме да се забавляваме по начина, по който ние си умеем (не по пиянски) - играхме на филми, асоциации, направихме си тест за нашата душевност и още една игра, където всеки пише нещо на едно листче, след което предава листчето на съседа отдясно и така няколко пъти. А нещата, които трябваше да се записват - първото нещо трябва да е някой (важно е да отговаря на въпроса кой), второто нещо е пак някой (пак е важно да отговаря на въпроса кой), после се записва някакво действие, след това още някой, след това въпрос (който очевидно третият задава на първите двама, които правят нещо), след това отговор и накрая извод. Получават се наистина интересни миксове. Пробвайте някой път, когато сте се събрали няколко човека и се чудите как да си прекарате интересно времето :)
Аз няма какво да добавя още, освен, че по някоев реме просто всички си легнаха и заспаха, което направих и аз, а сутринта аз относително рано си тръгнах (което при положение, че смениха времето си беше наистина рано). По пътя в Горна оряховица забрах една кифличка за компания и с която не ми беше много скучно.
И така завърши един от най-интересните мартенски месеци през живота ми, да не кажа най-интересният и най-изпълнен с неща, които си струва да бъдат споделени. Ако разбира се има още живи, които да го прочетат това. Да викам ли линейка?!

Мафиотска неделя

Защо мафиотска? Ами защото беше мафиотска в пълния смисъл на думата, то ест цял ден да играеш на мафия си е достатъчно мафиотски. А денят започна за мен доста интересно със ставане в 3 часа сутринта, за да отида до близкото село, откъдето да си хвана влака за София, обаче...
Обаче, аз нали съм заплес и все ще забравя нещо. Ставам аз в 3 часа, както си му е реда. Обличам се, минавам през банята и тем подобни. Събирам си нещата (една раница с много багаж) и излизам. Сестра ми ме изпраща (представяте ли си да станете в 3 часа сутринта, за да изпратите някого, пък бил той и брат. Обичам сестра си :) ) и аз с бодра крачка и готина музичка на плеъра тръгвам. Някъде около 100 метра извън селото се усещам да проверя дали съм си взел гсм-а. И познайте какво - не си го бях взел. Изненада! Давай на бегом обратно. За 10 минути се върнах, взех си гсм-а, сестра ми отново ме изпрати и аз на бегом се юрнах да тичам. Изпотих се здравата. Обаче вместо за половин час, както нормално ми взима ходенето, пристигнах там за по-малко от 20 минути. Пристигам изпотен и задъхан на гарата и сега ново двайсе, гарата е тъмна, лоша индикация за това, че няма никой там. Почуках на гишето, никой не отвори и аз логично реших, че или няма никой на смяна (много невероятно ми се стори) или просто влака е минал, което също не ми се вярваше, щях да разбера, ако имаше промени в разписанието. Реших да изчакам. След около 15-20 минути нещо в гарата светна и както се оказа, човекът на смяна просто спал. Реших да си пробвам пак късмета. Почуках отново и пак никой не ми отвори. След около 5-10 минути потропах пак със същия резултат и реших да не пробвам отново. След малко видях как вратата на гарата (служебния вход) се открехва и започва ритмично да се отваря и затваря, от което заключих, че някой просто проветрява. Причините, си помислих, най-вероятно бяха, че човекът е препил на работа и иска да проветри, за да не остане доказателство за деянието му или просто е преял с боб и ... абе разбирате ме ;)
Сега сигурно някои ще си помислят, защо съм отишъл толкова рано и съм чакал толкова много влака. Няма нищо чудно. Просто влака закъсня с 20 минути, нещо нормално за един български влак. Не си взех билет от гарата, заради трикратно повторение на позицията (човека не ми отвори гишето) и реших, че ще имам по-голям успех във влака. Качих се и казах на кондуктора, че съм закъснял да си купя билет и разбира се кондукторите, нали са разбрани хора и веднага решиха, че ще ми издадат билет от едно трето село, което се намира между моето и Кърджали, докато аз пътувах в обратна посока. Причината е, че гарата, от която се качих е обслужвана и по правилник, за да ми издадат билет от Перперек (селото, където спира влака и откъдето го хващам) трябва да ми го таксуват като нередовен билет, което си е половината цена отгоре. А в случая, с един прост трик ми смалиха цената с доста и ми излезе почти 13 лева до София. Настаних се в едно купе и легнах да поспя малко, което беше поне един час и нещо, докато стигнем до Димитровград, където нахлуха някакви хора в купето (всъщност само един в началото) и беше невъзможно да продължа да спя. По разписание трябваше да стигнем Пловдив в 7:46, откъдето да се прехвърля в експреса за София тръгващ в 8:00 и трябваше да си купя място и добавка за експрес, обаче поради закъснението на нашия влак, който пристигна в 8:00 в Пловдив(!) не можах да го направя и единствено имах време да се кача на влака, който все пак изчака пътниците от другия влак да се прехвърлят. Вагонът, в който влязох, беше най-интересният, който някога съм виждал. Цялата стена на купетата, заедно с вратите беше почти изцяло остъклена, като единствено рамките не бяха стъклени. Вътре в купетата имаше по 5 места - 3 гледащи напред и 2 гледащи назад. Багажните рафтове бяха на същия принцип като вратата - почти изцяло стъклена (или подобен материал всъщност). Между горните рафтове, които са за големия багаж и долните, които са за раници, ръчни чанти и тем подобни, над всяко място имаше по едно огледало. Таванът на купето беше аркообразен. Цялостното впеатление, което оставяше купето е, че отвсякъде струи светлина, най-вече заради стъклената стена и врата към коридора и огледалата над всяка седалка. Много приятно беше да се пътува в такова купе. И държа да отбележа - вагонът беше 2-ра класа. Пожелавам си да пътувам все във влакове с подобни вагони.
Пристигнах в София, направих си една разходка до нас и веднага ме налазиха гости. От Варна. Специално за мафията. Всъщност едно уточнение - заради тях си причиних това мазохистично ставане по никое време и после търчане насам натам до съседното село, за да хвана влака и да съм по някое време у нас (през деня, по възможност преди обяд). И разбира се миришех като пор на потен мъж (хаха) и реших, че е добра идея да се изкъпя, обаче съквартирантката ми вика да почакам докато се стопли водата в бойлера, щото нещо е свършила. И аз тръгнах да чакам. Докато чаках бях при гостите и нащракахме някакви щури снимки. След повече от половин час проверих бойлера, не беше мръднал и на градус. След още някакви минути пак отидох да видя и той пак не беше мръднал и на мен ми стана странно. Погледнах и какво да видя - бойлера изключен. Цъкнах ключа и успокоен, че съм пуснал бойлера се върнах при гостите. И започнах да разправям на съквартирантката, как съм щял да си чакам безкрайно и че съм го пуснал, а тя ме попита дали съм го включил от контакта, защото си сушила косата от контакта, където бойлера е включен. Проверих, не беше! И така след час и нещо пуснах най-сестне бойлера да се топли и трябваше да изчакам поне още половин час, за да си взема душ. Взех го най-накрая. Почувствах се като студент на изпит по комплексен анализ и преподавателя е решил да ме измъчва до последно преди да ми пише тройка, обаче накрая го прави ;) Всичко свършва добре, когато свършва добре, както обичам пък да казвам аз. Вече свеж и чист се върнах доволен при гостите, които започнаха да се увеличават лека полека. Докато чакахме да се съберат достатъчно за една прилична мафия играхме на филми. Убийствено е да се обяснява "Укротяване на опърничавата", защото единственият начин, по който се сетих да обяснявам, беше, че първо се опитах да обясня "Ромео и Жулиета", след което хората от моя отбор направиха асоциация с Шекспир и стигнаха до идеята, че става дума за произведение на Шекспир, обаче коя. При положение, че вече бях подсказал, че става дума за три думи и втората дума е "на", предположих, че ще се сетят лесно. Обаче не. И двамата не знаеха много за шекспировите пиеси и на мен ми се наложи да се опитам да обясня укротяване. То не беше яздене по табуретката симулирайки обяздване на див кон и накрая момчето се сети, че става дума за "укротяване". Зарадвах се като малко дете, че накрая ще познаят, обаче момичето изтърси "Укротяване на Шекспир" и уби в смях и без това развеселената от мен публика. След още малко момчето се сети, че става дума за "опърничава", с което феноменалното ми обяснение завърши. С много компроматни материали, как яздя върху табуретката :S
Към 2 часа и нещо се събрахме достатъчно за мафия и маратонът започна. Със съвсем леки прекъсвания играхме до 21:30, че и малко повече. Имах щастието да съм убиец само веднъж и то последната игра, когато със съквартирантката бяхме комбина и спечелихме (с малко помощ от един от играчите). Ще спомена за кой ли път, че не обичам да съм убиец, най-вече защото въобще не ме бива да лъжа. Този път се справих добре, но не защото съм се променил по някакъв начин, а защото нямаше достатъчно добри цивилни, които да ме разконспирират (или пък просто не във форма заради късния час). Както и да е, това беше една от редките игри, в които печеля като убиец. Досега са се случвали едва 2-3. При положение, че съм изиграл десетки мафии като убиец, това си е достатъчно слаб резултат, но е напълно реален за мен. При малко повече опит с лъжи, ще започна да се справям по-добре, обаче не съм сигурен дали искам такова нещо. Предпочитам да съм си лоша цивилка, отколкото добър убиец.
Мафията е един прекрасен начин да прекараш хубаво време с приятелите си, ако разбира се те влече това да се препираш по най-идиотски начин с някои от тях. Който не е опитал, препоръчвам да пробва :)

Краят на мързела

Мързелът е голямо нещо. От толкова отдавна не съм писал, че съм забравил как да пиша. Но ще свикна пак. А междувременно се случиха супернайсет много неща.
Мина ми рождения ден и отново бях затрупан от чудесни подаръци, кой от кой по-интересен. Но даже това, че хората, които обичам, ме уважиха (повечето), е достатъчно голям подарък за мен :)
Мина поредното коледно парти на фирмата. И отново купон на ниво. За кой ли път пак ще похваля колегите си (сигурно на някои ще им втръсне), но други такива колеги няма. И тях обичам :)
Мина поредната Нова година. И за втори път я празнувах във Варна и пак, както миналия път, останах повече от доволен. Документираха ме на едно видео като belly-танцьор или с други думи кючекчия. Голям срам... но пък беше голям фън. Когато си в настроение (което е лесно, когато си обграден от любими хора) е лесно да се забавляваш, въпреки че после остават някои компромати... :) Заваля сняг точно на 1 януари, който за пореден път изненада властите. За мен беше радостно, че за няколко дена улиците на София ми оказаха удоволствието да са празни откъм превозни средства и да се насладя на спокойствие, което рядко може да се преживее в столицата.
Минаха поредните рождени/именни дни и месечният QA банкет в натовареното откъм купони начало на Новата година. Наживях се. Случиха ми се хубави и не чак толкова хубави неща. Изживях приятни и не чак толкова приятни емоции. Опитах да надживея един страх. Дали съм успял, ще се види впоследствие. Иска ми се на повече хора да казвам, че ги обичам и ще си наложа да го правя. Най-малкото за да зарадвам себе си.
От много време насам решавам да започвам някакви дейности - катерене, плуване, салса (не в този ред ги замислях, но май така ще се получи в крайна сметка). Днеска си купих еспадрили с номер 36 и половина, възможно най-малкия номер, в който успях да си пъхна краката. Сега вече се чувствам подготвен да започна да покорявам върхове. Започвам да ходя и на плуване (поне веднъж седмично). Надявам се да ми остане малко време и за салса, толкова много искам да се науча да танцувам... обещал съм на един човек да го направя и ще го направя, рано или късно. Надявам се и че няма да зарежа пак блога си отново на произвола на съдбата. Интересни събития, които да отразявам, винаги ще се намират. Доскоро...

Вечерна разходка сред капчици дъжд.

Беше полузаспал понеделник. След тежкия уикенд и понеделника не се оказа по-лек (от гледна точка на това, че ми се спеше естествено). Почти заспах на лекцията изнесена от един колега от проекта (отвреме навреме ни се изнасят лекции свързани с работата). И почти целия ден бях доста поотпаднал. Причината беше, че окъснях от сесията на D&D (настолно рпг), в която имам удоволствието да играя. И следствието - тежък понеделник. Пак бих го направил :)
Но сега не иде реч за рпг-тата и какво причиняват на работния процес, а за една леко дъждовна понеделнишка вечер, след тежък уикенд.
Излязох от работа (сравнително) по-рано, за да си сменя дебитната карта. Валидна е до края на октомври, но една от счетоводителките (много готин човек и готина мацка ;) ме посъветва да не чакам края на месеца, а да си я сменя когато мога. И реших, че ще го правя точно този ден. Излизам от работа, хващам си тролея - както винаги чета нещо (National Geographic) и си слушам разни неща. Хора, спирки, задръствания минават почти без да ги забележа, което е и желателният резултат от слушалки и нещо за четене. Относително бързо стигам до дестинацията за слизане и се шмугвам през вратата. След стотина метра стигам до клона на банката, откъдето би трябвало да си взема новата карта, обаче ядец, оказва се, че работното време е свършило преди повече от половин час и няма как да стане смяната. Вече съм готов да стоваря гръм и мълнии върху целия свят от раздразнение, че съм си изгубил времето, обаче решавам, че не си заслужава заради такава дреболия да унищожавам света. Нахлупих си пак слушалките и с облачно настроение (в тон с времето) тръгнах да се прибирам пеша. Разгледах афиша на Театъра на армията, отбелязах си (за кой ли път), че ми се ходи на театър. Продължих до кръстовището на Раковски и Цар Освободител (същото на което от доста време се опитват да строят станция на метрото. Зачаках да засвети дружелюбното зелено и докато чаках изведнъж ми хрумна - защо да се прибирам, още не ме чакат жена и деца, нямам да уча за нещо и мога да си позволя да се поразмотая малко. И без това какъвто съм начумерен ще взема да предам това настроение и на домочадието и ще стане една. Речено-сторено. Бях решил да се поразходя до ЦУМ и после покрай халите да се прибера. Щях да направя нещо като кръг. Тръгнах аз в посока към ЦУМ по жълтите павета. Вече не ги мразех тия от банката, че толкова рано им свършва работното време. А времето - облачно, съвсем ситни и редки капчици дъжд, просто прекрасно допълваха настроението ми. И ми стана даже весело. Обаче когато наближих бившия парламент (сградата, която се намира на ъгъла, където се събират "Цар Освободител" и "Дондуков"; май е бил парламент преди 89-та) се сетих, че отдавна не съм минавал по улицата зад тази сграда, а именно най-късата улица (по информация от един софиянец) - "Малко Търново". Едва има 50 метра дължина :) Точно когато приближавах откъм горната страна (половината от улицата са стъпала ;) и по радиото пуснаха невероятната песен на Sinead O'Connor - Nothing Compares To You и с усмивка си помислих - наистина, тази улица не може да се сравни с никоя друго :-D И въпреки че минаването на улицата по дължина отнема секунди, усещането, че улицата принадлежи на друго време и място не те напуска доста време. На мен лично ми напомни на Истанбул с тесните и ужасно стръмни улички, по които не е хубаво да изпускаш нищо кръгло, че после ще го гониш два часа. Много готини са тези улички. Притежават една уникална атмосфера на нещо старо, на древно даже. Пак ми се ходи там :)
След като изминах улицата открай докрай свърнах вдясно. Повървях малко и като стигнах пешеходна пътечка пресякох улицата и тръгнах наобратно. Защо? - и сам не знам. Понякога ми хрумват странни неща. Свърнах вдясно по маршрута на широколинейката и видях светещата табела на една аптека (беше се стъмнило доста) и изведнъж се сетих, че трябва да си сменям четката за зъби. Незабавно се шмугнах вътре. С интерес започнах да избирам четка (избора не беше труден, предпочитам една определена марка, от която, за радост има почти навсякъде). Наредих се на опашката (всъщност имаше една единствена жена) и зачаках реда си. И докато чаках се загледах в аптекарката и осъзнах, че всъщност виждам може би най-готината аптекарка, ако не в целия свят, то поне в София (или поне в центъра на София :-D) Млада, симпатична, услужлива, мила и всичко друго, от което има нужда един изтормозен клиент на една аптека (аз някак си не се вписвам в тази категория). Ако имаше конкурс "Мис Аптека" тя щеше да е абонирана за наградата всяка година :-D Покрай четката за зъби си купих пакетче пластири за рани и препарат против хлебарки (не че нямах нужда от тези неща, но изведнъж ми се прииска да си ги взема ;) Направо се влюбих (щях да я питам дали е свободна през следващите 20-30 години, за да ми бъде лична аптекарка, но ме досрамя :) Прибирайки се доброто радио благоволи да пусне Queen - Somebody To Love. Направо се озовах на 10-тото небе. След което се прибрах, гледах един два сериала и си легнах. Поука: ето как едно не чак толкова приятно нещо може да доведе до приятни емоции или с други думи - всяко зло за добро, една от най-любимите ми поговорки :)

П.П. А как завърши историята с дебитната карта - тази сутрин излязох с твърдото решение да свърша тази работа и осъмнах в 8 и нещо (на табелата пише, че заповат в 8 часа) сутринта в централата на банката (старата централа на Биохим), където не особено учтив младеж от охраната ме информира, че всъщност трябва да изчакам до 8 и половина (въпреки че на табелата упорито пишеше 8) без да се уточни защо. Изчаках чинно - не си струваше да се разправям пък и не съм такъв човек. Разни служители - поединично или на групи, започнаха да прииждат и да се разполагат по местата си. Предполагам, че трябва да пийнат по едно кафе преди да почнат работа, все пак и те са хора :) След около 20 минути младежът ми позволи да вляза в салона. След едно-две питания стигнах до момичето, което се занимаваше с дебитните карти. Обясних, че съм за смяна. Тя ме попита кога ми свършва сегашната и след като чу, че е валидна до края на октомври, изрази силно съмнение, че картата ми е готова (?!). Имах доста точна информация от една служителка (също заслужава адмирации за услужливостта си, не беше длъжна да го прави) от клона, с който работи нашата фирма, че картата ми е готова (позвъня в същата тази централа). Отделно ми каза, че картите по принцип са готови 45 дена (?!) преди да изтече срока на старата. Което естествено беше показателно за това какви хора работят в толкова отговорни институции и колко си разбират от работата. Все пак момичето с дебитните карти благоволи да провери и остана доста учудена, че картата е готова. Едва не ме напуши смях при вида й. От учтивост се стърпях. След което дойдоха формалностите - документ, че съм предал старата и съм взел новата карта, активиране на новата (по нейните думи след два часа ще е активна) и т.н., което тя направи без нито веднъж да ми поиска лична карта или друг валиден документ за самоличност (?!). Останах без думи! Ами че аз можех да съм кой ли не, да съм откраднал тази карта или нещо друго. Отдавам всичко на това, че момичето е младо и без опит (предполагам). Дано да оправи пропуските в работата си, изглеждаше симпатично момиче :)
Още не знам дали картата ми работи, стискайте палци всичко да е наред иначе ще се наложи да изляза да прося, докато ми я оправят ;)

УсмиФка за добър ден.

Не знам колко хора са наясно, че една усмивка може да промени деня или поне да положи приятни основи за подобряването му.
Тази седмица много трудно се събуждам. Късно лягане, ранно ставане (ако ставането в 7 часа се брои за ранно де). Такива ми ти работи. И днеска не беше изключение. Алармата зазвъня, аз опитах да отворя очи и... за малко да не успея. За радост успях и да се събудя и да стана (даже). Първата ми работа беше да си взема душ. Опарих се (в хубавия смисъл) едно хубавичко - за тези, които не знаят, обичам горещ душ, и денят започна да придобива по-реални очертания, т.е. успях да се разбудя и да дойда на себе си. Обличане набързо и след като събудих 2 от съквартирантките, които бяха не по-малко сънени от мен (и не по-малко намусени), излязох бързешком. На стълбите усетих последствията от мача в сряда - ужасната мускулна треска, която ме връхлита с ден закъснение. Слизането по стълбите си беше цяло изпитание за бедните ми изстрадали краченца. Навън ме посрещна един сумрачен облачен ден. А когато излязох на улицата и пуснах радиото на мп3 плеъра си усетих, че съм оплел кабела на слушалките и трябваше да ги оправям, а като ги оправих пък се оказа, че съм изпуснал кадифената калъфка на плеъра та се наложи да се връщам назад. Започнах да се чудя дали може да ми се случи още нещо преди да стигна до спирката, обаче за радост не се случи. Само трябваше да потичам за да хвана тролея (ха-ха). Хванах го де. Пльоснах се на любимото ми място - в средата точно пред колелото единичната седалка обърната назад. По това време на деня човеко-трафикът е още слаб (тези които излизат рано знаят) и половината тролей беше празен та не трябваше да се сборвам с бойни бабички за мястото. Настаних се удобно и извадих пособието за четене, в която се обясня за квантовата теория (просто любопитство; някой път, когато завърша книгата, ще пообясня по-подробно как толкова отвлечено нещо може да има някакво косвено приложение в ежедневието ;). В ушите ми се лееше еликсирна музика. Тъкмо бяха пуснали "Dust In The Wind" и настроението ми растеше с всяка изминала секунда, когато тролеят зави по ул. "Патриарх Евтимий" от ул. "Раковски", когато слънцето ме обля с топлите си лъчи. Ей тъй ми се усмихна жизнерадостно. И ми стана едно такова слънчево на душата :) След няколко секунди дърветата и сградите скриха слънцето, но усещането остана да ме топли още дълго. И денят ми стана по-слънчев и усмихнат. И даже хората около мен не изглеждаха толкова намусени, а просто недоспали, и аз се заусмихвах, поне вътрешно, защото все още ми се спеше, за да мога да се усмихвам и външно ;)
Усмихвайте се и вие, когато, където и колкото можете, от това няма да станете по-бедни, а може и да забогатеете (не буквално, но не се знае де).
Сега остава да преборя най-тежкия ден от седмицата в компанията на придобита сънна недостатъчност, но благодарение на усмивката ще се справя. А вие?

И пак Балканджи

След изпълнението на Балканджи на концерта по случай празника на София, сега пак успях да ги слушам на живо. Това стана в небезизвестното заведение Фенс, което по случайност ми е на 2-3 минути пеша от квартирата. Информацията за предстоящия концерт беше любезно споделена от една от съквартирантките, която също си пада по Балканджи (тя присъстваше и на концерта в Южния парк). Чудех се дали няма да изпълняват акустично, както са правили и преди и за което бях чел някъде, вече не си спомням къде. И пак същата съквартирантка ме зарадва с новината, че да, ще изпълняват акустично. И така малко преди 22:30, за когато беше заплануван старта, забрахме една приятелка и кацнахме в заведението. Където за моя изненада видях стари познати от вече бившия фен-клуб на Nightwish в София. Празнуваха рожден ден. А в последствие дойдоха още познати, така че не мога да се оплача от липса на компания.
За самия концерт мога да кажа само, че беше невероятен. На моменти акустично звучат по-добре отколкото електрически. А да слушаш закачливо изпълнение на "Du Hast" омешан с хита на едно лято "Macarena" си беше изживяване от класа ;) Пичовете направиха едно перфектно шоу. Различно звучене на хитовете им, придадено от преобладаващите акустични китари и бозуки, кавала, подсладени с малко синтезатор и електрически бас. Струва си човек да чуе "Към таз земя", "Видение", "9 години" (така мисля, че се казва) изпълнение по този начин. А публиката също беше на ниво и подкрепяше групата с всички възможни (и позволени) средства. Следващия път пак мисля да ходя.

Нови срещи

За пореден път бях на форумна среща, която по-скоро беше среща между стари приятели, отколкото между хора с общи интереси. В случая става за така годишната среща на канал и форум фантастика, където все по-малко се говори за фантастика и все повече за странични неща ;) Такива срещи по принцип са много весели, виждаш се с хора, които цяла година не си виждал, с някои даже от няколко години, а с трети се запознаваш. И тази среща не беше изключение.
За разнообразие се реши срещата тази година да се проведе на Паничище в хижа с благозвучното име Лира, която беше по-скоро хотел съдейки по цените. Повечето от нас бяха без коли, затова се наложи да си наемем маршрутка, която по общо споразумение тръгна от хотел Плиска в петък вечерта. Трябваше повечето от нас, които работехме, да излезнем по-рано от работа, за да не закъснеем. А аз заради задръстванията тръгнах час и половина преди обявения час за тръгване и стигнах за около час и 10 минути маршрут, който по принцип се взима за половин час максимум, като по едно време се наложи даже да ходя пеша, за да стигна по-бързо!
Но всичко свършва добре, щом свършва добре, обичам да казвам аз и затова ще наблегна на хубавите неща. Когато кацнах там, се бяха събрали няколко човека. И се започна едно гушкане, радост, веселие, мед на килограми се изля. Стана ми драго и милно на душицата. Лека полека започнахме да се събираме и килограмите мед за малко да станат тонове ;) Държа да отбележа, че за неорганизирано по принцип стадо фантасти, всички се постараха да не закъсняват (много) и да тръгнем навреме. Натоварихме се по бързата процедура в транспортното средство и погеглихме. Пътят избран от шофьора беше Плиска-Драгалевци-Сапарева баня-Паничище-хижа Лира. Някъде към 21 часа стигнахме леко уморени, но не по-малко весели и в достатъчно настроение за купон, какъвто се очертаваше да бъде - говоря от гледна точка на срещата миналата година на Витоша, за която също си заслужава да драсна някой и друг ред, най-вече защото беше и първата в тази компания. Набързо се поздравихме с останалите (още мед), настанихме се и слезнахме в закусвалнята за една бърза вечеря. След вечеря повечето се събрахме в стаята за срещи, където успях да преброя около 40-има индивида. Веднага започнаха да се оформят групички за белот, което си е класика за тези срещи. Тенисът на маса беше другата дейност, която беше предпочитана за вършене, сред които бях и аз, и успяхме да потрошим сума време в този спорт.
По някое време вечерта - към 23 часа започнахме да се организираме за мафия. Някои хора присъстващи за пръв път на тази игра, остават с мнение, че това е игра с много вряскане, хабене на нерви и много плюене по другите участници. За други, сред които съм и аз, тази игра е много добро средство за прекарване на времето, където човек може да разкрие ораторските си качества и логическо мислене и "женска" интуиция ;) Има го и момента с нервите, понякога придружено с крещене, но това се случва с мнозина, които се включват прекалено живо и се вживяват като че ли от това зависи животът им (в играта "животът" им наистина зависи). Тези, които са играли знаят, че ако броят на желаещите да играят, както и желанието им, е достатъчно голямо, цяла нощ минава без да се усети. Тази нощ се изиграха 2 или 3 игри, в една от които бях убиец и много бързо ме разкриха - за да играеш убиец се изисква особен талант, здрави нерви и талант да си поне малко психолог. Бях първият който беше екзекутиран от "разярената тълпа". Останалите от екипа мафиоти се държата достойно и доведоха играта до достоен край - ние спечелихме. И във връзка с това искам да изкажа възхищението си от последния убиец - едно момиче, което е просто перфектна в това отношение и може да надвие логиката и на юрист от висша класа. Невероятно е как съществуват такива хора. В крайна сметка мафиотската нощ свърши в 6 часа сутринта. Кой си легна, кой не, но в 9 часа трябваше да ставаме за закуска. Първото нещо, което се сещам след като станах е изключителната гледка от прозореца на стаята - стройни дървета в свежа зеленина. Времето беше прекрасно - слънце, безоблачно небе и след закуската направих една къса разходка из гората. Тръгнах надолу по склона, който беше ужасно стръмен и след като повървях надолу реших, че е добра идея да не слизам прекалено и да тръгна в някоя по-равна посока. Насочих се надясно по една (почти) пътека, която имах чувството, че се използва повече от лисици, глигани и други представители на горската фауна. Повървях десетина минути сред тънки и дебели иглолистни дървета. Паднали дървета ме затрудняваха и се налагаше да ги прескачам. Беше приказно. Стигнах до една малка полянка, където дърветата бяха разредени и за пръв път видях истински добре отсрещния хълм. И ме осени мисълта - колко много прилича на селото ми. Не това, в което живеем сега, а другото, откъдето е баща ми. Същите стръмни склонове покрити с иглолистни дървета, същия въздух, същото усещане за красота. След кано се наситих на гледката тръгнах да се връщам доволен и предоволен от тази кратка разходка. На входа на хижата нападнах две кутрета, които се оказаха част от "семейството" кучета, които са храненици на хижарите - майка и баща с 4 кутрета. Големи сладури. Бащата черно със съвсем малко бели косми по шията. Майката оранжева с леко накуцваща с предната лява лапа походка. А децата - 2-те оранжеви като майка си, едното кремаво, а четвъртото нещо средно между оранжево, сиво и черно. Отначало привлякох две от кутретата и започнах да ги галя и милвам, а другите кутрета и бащата като видяха това веднага ми наскочиха и те да намажат от мен. Беше неочаквано нападение. Онова кремавото беше най-нахално и се опитваше да ми изяде ръката или каквото докопа - панталон, ръкав, обувки, изобщо каквото докопа.
А една приятелка намери 3 четирилистни детелини за има няма половин час. Бяхме тръгнали да се разхождаме след като се запознах с кутретата за да търсим четирилистни детелини. Тя намери цели 3, а аз нито една. Какво да се прави - късмет ;)
Ранният следобяд се запълни с катерене на 3-4 метрови скали и разходка, комбинирана с лудо тичане надолу, а после и нагоре по един склон, като малки деца (бутовете ме болят от натоварването).
И докато се усетим дойде 16 часа, когато беше организирана нова игра на мафия. Тя ще се запомни със следната случка. Дъщерята на главния организатор - Хера, едно супер сладко хлапе на 4 годинки и щъкащо насам натам като неутрон на квантова билярдна маса, се приближава до майка си, която също играе, и изтърсва "- Мамо, той защо отвори очи", което предизвиква лавина от смях. Аз бях врачка и съответно знаех, че човека за когото се отнасяше тази реплика, е убиец и това ми даде основание да го обвиня и така той бе хванат на основа на показанията на едно 4-годишно лапе ;) Играхме така до вечеря, а след нея беше организирана една от най-големите мафии, в които съм участвал и в която освен стандартните специални карти имаше и допълнителни. Няма да се спирам за обяснения на тези специални карти, само да кажа, че аз имах право всяка нощ да посочвам когото и да убивам когото си искам (но можех и да не го правя). Стана една интересна игра, в която ме убиха някъде в началото, а самата игра продължи до 2 часа през нощта (при положение, че беше почнала към 22), което за мен е рекорд. И пак убийците спечелиха. Следващата игра протече малко странно. През първата нощ, още докато убийците се запознаваха един с друг и се разбираха кого да утрепят се случва една много смешна случка. Едно наргиле запалено и използвано по предназначение шуми и бълбука. Светли, собственика на наргилето казва: - "Не духай", имайки предвид човека, който използва в момента наргилето да не духа (човека не се вижда кой е, защото сме със затворени очи). А момичето (защото беше момиче) изтърсва: - "Не духам". Светли започва да се смее. Тези, които чуваме репликите на двамата, също се смеем. Светли, на когото не му трябва много да се засмее, започва да се смее още повече, а смехът му е толкова заразителен, че разсмива абсолютно всички играчи. Съдбата е принуден да спре играта с репликата: -"Всички да се събудят, за да може града да се насмее". Това предизвиква още по-голяма вълна от смях, като най-силно от всички се смее Светли - той пада от стола на земята и буквално се гърчи от смях, докато всички други не могат да се смеят и те. Това продължава няколко минути и малко му остава да оглави класацията за най-заразителен и смешен всеобщ смях по време на мафия (на първо място се нарежда смехът на предишната среща). По всеобщо мнение, щом Светли е наблизо не ти трябва комедиен сериал да те разсмее - той действа по-ефективно отколкото 100 комедии ;) Второто странно нещо беше, че аз оцелях почти до края, при положение, че почти цялата игра спах. За информация такива спящи елементи като мен ги отстрелват много бързо. Разгоряха се страстни дебати относно това кой е убиец и кой не е и само за мен не хвърчаха някакви обвинения. В крайна сметка цивилките победихме, като останахме на инфарктен финал, когато бяха останали 4-ма, като един от тях е лош (всъщност момиче) и с общите усилия на всички цивилки и разбира се леко неадекватната игра на лошия (тя беше нов играч и не беше наясно с някои неща) се стигна до щастлив край. След това вече нямаше как да почнем нова игра, защото минаваше 5 и половина и беше време за сън, а повечето си бяха легнали. Не ни остана нищо друго освен да си легнем и ние.
Събудих се към 10 без нещо и осъзнах, че изпускам закуската, която е в 9 часа и блажено продължих да спя. Събудих се отново към 10 и нещо и си помислих, че съм платил тази закуска, затова не си струва да я изпускам и си наложих да стана, което не беше много лесно заради натежалите клепачи. Успях да закуся без произшествия. И беше време да играем на нещо различно от белот, мафия, тенис на маса и играхме на филми и изречения. В което Владо (въпросното дърво, организатор на срещата) се прояви много обяснявайки числото "седем" посредством асоциацията с библейската история за фараона, сънувал 7 дебели и 7 хилави крави ;) Няма какво да обяснявам повече...
Обяда протече особено бързо, заради маршрутката, която трябваше да тръгва в определен час и имахме около 10-15 минути да си приготвим багажа. Достатъчни се оказаха в крайна сметка. Събрахме се пред хижата, където си направихме обща снимка, като всички викахме "Зелееее", заради дъщерята на Хера, онова супер сладко и щъкащо насам натам дете, която винаги като я снимат вика така (на миналата среща една от смешните кризи на Светли бяха предизвикани от едно нейно "Зелеее").
Сигурно не съм успял да предам радостта от срещата с толкова много готини хора, не ми се сърдете, аз толкова си мога ;) Но просто човек трябва да бъде там за да го почуства. Прекарването ми не беше толкова пълно с природа, колкото това на Лорищенцето, но за сметка на това беше пълно с други неща, които са не по-малко важни човек да е щастлив - приятели. Благодаря, че ви има.

Нова звезда на хоризонта

Не, не става дума за актьор, певец, музикант или друго нещо от сорта, а за едно малко коте. Гледайте видеото и се наслаждавайте. Благодарности на Мелиндор за предоставения материал :)

Балканджи... с лек привкус на носталгия

След "тежкия" работен ден в събота и отморителната среща с едни стари муцуни, дойде така чаканата неделя. Ден изпълнен с много интересности. Започна приключението на Лорищенцето и като по поръчка - слънчево време, което има намерение да продължи и днеска. Стискам палци (и още нещо) да се задържи :)
А за мен този ден започна сънено и работливо (позачистих си стаята, сега прилича по-малко на кочина, въпреки че има още кочински елементи). По едно време дойде хазяйката и аз имах възможността да се запозная с нея лично (нищо, че съм на квартира от няколко месеца). Как става това? Съквартирантките задвижват нещата с нея, комуникират и тем подобни. А този ден по случайност си бях вкъщи и тя дойде да се разберем за едни неща. Разбрахме се, тя си тръгна, а ние закусихме пържени филийки, които една от съквартирантките беше изпържила (бяха вкусни). А следобяд една разходка до Южния парк за концерт по случай празника на София където знаех, че ще свирят Балканджи (оказа се, че има цяла сюрия други групи). Още на входа на парка се засякох с една приятелка, с която не се бях виждал от година и нещо (направо срамота). Оказа се, че чака едни трети познати, за които също знаех, че ще идват на концерта. Малко закъсняха, но дойдоха. Тръгнахме към мястото на събитието. А там се заредиха едни познати. Даже имах оферта да ми нарисуват носа ;) Едвам изтърпях първата група май някакви Toxic бяха. Дойдоха още познати (едната беше съквартирантката). Втората група имаше сносни песни, а името беше много инструментално - Флекс. След това Ювиги - от игра на белот почти не ги слушах (събрахме се достатъчно за да оформим четворка ;) Четвъртата изпуснах в търсене на царевица. Връщайки се - хоп, виждам още един познат, когото виждам от концерт на концерт (последния път беше на Цвете за Гошо). Намърдахме се отпред на сцената, за да сме по-близо до купона, а такъв не липсваше, не само заради изпълненията на Балканджи(ите), но и заради танцьорите на всеизвестния метъл танц пого. Шоу отвсякъде. Групата за пореден път показа, защо е толкова харесвана от толкова много хора. А "танцьорите" защо предпочитам да съм отзад на такива концерти. Един от тях имах чувството, че беше на автопилот - ни приема, ни предава. Както и да е. Не успяха да ми помрачат радостта от концерта, краят на който ни завари в добро настроение да продължим забавата и потеглихме към един познат (същия, когото засякох на връщане от царевицата). А там подплатени с достатъчно бира и ром се зареди една приятна приказка, която се разточи чак в древността на нашето познанство. И като тръгнахме да си обясняваме кой с кого откъде и откога се познават. Направо носталгия на килограми се изля. И сладки спомени също. Може някой път да поразкажа това онова, но това ще е тема на друг разговор. Засега само ще вдигна тост (ако имах с какво де) за старото познанство и старите познати :)

Първи учебен ден

Учебната година дойде. Или поне дойде за учениците. По ирония на съдбата се падна в събота, при това работен и учебен ден. Е, случва се и това. На учениците сигурно не им харесва, но това е живота :) Вчера и днеска се присетих пак за годините, когато бях ученик. Беше преди ужасно много време (когато съм завършвал гимназия, някои от моите познати са били в началото на учебната си кариера). И ме връхлетяха спомени.
Още помня първи клас. Забавните и интересни моменти не липсваха. За тези, които не знаят, това стана през далечната 1987г. в не по-близкия град Старый Оскол в тогавашния Съветски съюз в Белгородска област близо до украинската граница. Перипетиите за мен започнаха още преди да започне учебната година, когато още не бях навършил 7 години, а по закон там децата могат да започнат само ако са ги навършили. Това, че щях да навърша тази възраст през декември, изобщо не улесняваше нещата. Съвсем беше реална опасността да изпусна една година, но с много усилия ми се размина, с основанието, че съм български гражданин, а в България това е обичайна практика. Освен всичко останало, директора не искаше да ме запише, защото съм бил прекалено дребен като габарити (имаше осезаема разлика между мен и повечето ученици в тяхна полза), но отстъпил в крайна сметка. Още първия учебен ден започна интересно. Дойде директора да ни види и пита кой може да чете. Аз, естествено, вдигнах ръка (научих се докато майка ми помагаше на сестра ми с ученето през изминалата учебна година). А той, още по естествено, не ми повярва и ме накара да прочета нещо. След малко, доколкото помня, се хвана за главата. Първо, май бях единственият, който вдигна ръка, и второ, четях по-добре от някои второкласници, ако не и по-добре от някои вече завършили (колко съм скромен ;) Още оттогава обичам да чета. Тази любов продължава вече над 20 години. Не помня какъв ученик съм бил в първи и втори клас, според майка ми съм бил отличник, но единственото, което помня, е че получих единица за драскане в тетрадката на нещо. Още първата година останах на поправка по физическо. Доколкото помня имах проблеми с покриването на нормативите, особено по скачане на въже. И може да ви се струва смешно, там наистина се гледа сериозно на нещата и можеш да останеш да повтаряш клас само заради това. Размина ми се и това, не помня вече как. Може и да съм положил усили на поправката ;)
Не мисля да продължавам, най-вече заради времето и усилията, които ще ми отнеме да опиша по-интересните случки през всички изминали учебни години. Само искам да изразя благодарност на всичките ми учители, които са имали пръст да ме направят това, което съм днеска и най-вече на класната ми ръководителка в гимназията. Каквото и да кажа за нея, все ще е малко. Не само като учител, но и като човек, тя беше готова да помогне. Оставам с най-топли чувства към тази жена и пожелавам всички да познават повече такива хора.
И въпреки, че вероятността това да бъде прочетено от някой ученик клони към нула, Честит Първи Учебен Ден :)

Банкети всякакви.

По стечение на обстоятелствата, вчера ни беше QA банкета. За незнаещите - това е банкет на нашия QA (Quality Assuarance) отдел, в който имам удоволствието да поработвам от доста време насам ;) На незапознат човек не би му направило впечатление. Просто някакъв си отдел. Някакви хора, които работят заедно, отиват да се веселят, пак заедно. Но само хората, които са присъствали на знаят каква веселба е. Наричаме го банкет, защото си прилича на банкет - много ядене, пиене, отвреме навреме музика наживо, абе стандартна обстановка. Нямам информация относно това, как се веселят други отдели в други фирми, но нашата веселба е качествена - весели приказки, закачки, които понякога граничат с простотия, но весела простотия в тон с атмосферата. А повечето пъти атмосферата е възрожденско-народно-селска, както беше и вчера - в заведението изобилстваше от възрожденски, селски и други по-специфични елементи като подходяща дървена маса с дървени пейки, дървено колело от каруца окачено на тавана, килими, китеници и тем подобни по стените, както и рафтчета със стари предмети, пак в тон с обстановката. Ястията бяха именовани с подходящи имена - "Бабина кърпичка", "Банска хубавица", "Чобанска салата" и др. Музикалното оформление е пак в стил народна музика пускана по уредбата, а отвреме навреме ни свиреше оркестър от трима оборудвани с акордеон, тарамбуки и кларинет. Много добре успяха да повишат настроението на компанията, особено след известно количество алкохол. Сред репертоара преобладаваха македонски песни, които на мен лично много ми допадат, както и на повечето колеги, които присъстваха на събитието. На тези, на които не им харесва чак толкова, те започват да я харесват след няколко чашки. Ако продължаваш с чашките, след един момент наистина няма значение какво слушаш, важното е весело да става. А при нас веселото не липсваше. Особено се прояви шефа на отдела, изпявайки доста сносно (предвид състоянието му) песента "Зайди, зайди", направо шапка му свалям (бих я свалил де, ако имах). Имаше изпълнения на хора и въпреки малкото място пак бяха хубави. Единствено не ми хареса, че към края оркестрантите започнаха да искат пари за всяка песен, което ми се стори ужасно грозно - вече им бяхме дали достатъчно пари, но какво да се прави, хората искат все повече и повече. Настроението естествено не беше помрачено от този факт и веселбата вървеше на пълна пара до края. Някъде към половин час след полунощ се изнизахме от заведението и беше замислено продължение на вечерта - Фенса, където в четвъртък вечер се изявяват Васко Кръпката и група Каскадьори. Натоварихме се в едно, две, три таксита и отпрашихме в подходящата посока. В плюс тази вечер беше на гости някаква американска блус изпълнителка - Кейт не-знам-си-коя. Добре се справяше с хармониката. Направиха добър дует с Васко. А и гласът й е добър. Имаше за какво публиката да я аплодира. А в добавка и групата се справи много добре, особено единият от китаристите (не бас-китариста, а другият, в момента не се сещам как му се викаше ;) ) - изстрелваше едни рифове, просто бедна ти е фантазията (предполагам, че има много китаристи, които ще го направят по-добре, но и този си го биваше). И петте лева напълно си струваха час и половина от тяхното свирене. Успях да си изкарам отлично тази вечер, както не си бях изкарвал от доста време. Предполагам, че така се чувстват някои салса-танцьори, след готино салса-парти ;) Пожелавам си по-често да ми се случва, бях позабравил какво е да се забавляваш така. Най-вече защото този банкет не го бяхме правили няколко месеца, а други хора, които да успееш да събереш и да ги организираш за такова събитие, е трудно да намериш. Сего остава да се преборя с малкото часове сън и работният ден. Отивам да търся буболечки :)

Щастливите числа

Бях решил да не пиша в блога, докато не си оправя едни неща, но реших да наруша решението си, най-вече защото оправянето на тези неща отнема повече време, отколкото ми се иска (причини - мързел и липса на достатъчно воля, породени от ситуацията в последните месеци). И реших, че днеска, 13 септмеври, е хубав ден, за да направя това. На днешната "щастлива" дата се навършват две години, откак съм трудово лице в сегашната ми (и единствена засега) фирма. Мога да кажа, че съм уцелил своеобразен джакпот, най-вече заради приятната атмосфера и готините хора.
С право мога да кажа, че от числото 13 имам само приятни спомени. Някои фаталисти могат да поспорят с мен, че числото е лошо. Според мен няма лоши и добри числа. Има такива, каквито сам си направиш. Асоциираш ли числото с нещо хубаво, естествено, че числото ще бъде хубаво, в противен случай, ще бъде зло. В доста случаи (може би даже в повечето) хората запомнят повече лошите неща свързани с дадено число и съответно то бива анатемосано като едва ли не единствения виновник за нещастията им. На мен лично ми звучи смешно. И обратното - когато приемат, че едно число е единствената причина за успех, после обвиняват за тях липсата на това число и присъствието на други, не толкова "щастливи". Да живее нумерологията!
Предполагам, че мнозина знаят защо 13 (в комбинация с петък понякога) е прието да е лошо. 13 били присъстващите на Тайната вечеря, Юда пристига 13-ти. Орденът на тамплиерите е бил разрушен на 13 октомври (петък). Има и други причини, но тези май са най-известните. Нещо интересно за днешната дата - 13 септември. Тя ще се падне в петък през 2013-та година (обърнете внимание на годината), когато ще празнувам (евентуално, ако не съм напуснал) 8-мата си годишнина в сегашната ми фирма. Същата година ще има и петък 13-ти през декември, точно ден след моя рожден ден. Не е тайна, че реално зодиите трябва да са 13, заради съзвездието Змиеносец, в което Слънцето пребивава между 30 ноември и 17 декември, то ест аз самият трябва да съм със зодия Змиеносец (13-тата), ако не го бяха махнали тъй вероломно от Зодиака. Но какво да се прави, официално съм Стрелец, така че ще приема съдбата си ;)
Има и други числа, които асоциирам с нещо хубаво или интересно. Стандартните 1, 2, 3 (има немалко примери за това - 1 небе, 1 живот и т.н.; 2 очи, уши, ръце, крака и т.н.; 3 са точките определящи равнина, то ест най-малкия брой нужни опорни точки, за да е стабилно едно нещо); 5 - златното (божественото) сечение може да се открие в петолъчката; 6 - първото съвършено число (сбора от делителите на числото, освен самото число, е равен на самото число); 7 - първото число, за което
няма намерен все още признак за делимост; 9 - просто ми харесва; 10 - основа на бройната система използвана в ежедневието; 11 - едно симпатично просто число; 12 - рождената ми дата и месец; 19 - рождената дата на сестра ми и майка ми, както и на различни приятели, първите две цифри на предишния век започват с 19. Както може да се види, човек винаги може да намери нещо хубаво или в краен случай интересно относно някое число.
Смятам да спра дотук, за да не отегча всички, ако вече не съм го направил ;)

Големият ден!!!

Е, дойде! Не знам как ще издържа до края на работния ден. Сигурно ще има да ме мъмрят за отплесване от работния процес, ама какво да направя, като ми е едно такова... вие сигурно знаета как. Ох, по-дяволите, нещо не ми се чака, не ми се и работи. Но търпение, след няколко часа всичко ще бъде реалност и щастието ще има още едно измерение за мен ;)
Ще се видим там })

Една дъъълга седмица

Имам чувство, че свършва една от най-дългите седмици в живота ми. Сигурно пръст в това има и факта, че имаше 6 работни дни (това с отработването в почивни е наистина гадна работа, доколкото знам в Германия не се отработва, а няколко дена седиш малко повече на работа, което за мен е перфектно). Отделно онова нощно пътуване в нощта неделя срещу понеделник ми развали съня (не, че досега беше кой знае колко добър, ама все пак...) Като капак една колежка, която много си я обичам (ако имах по-малка сестра, бих бил много щастлив да е като нея) и която на първи 1 юни направи 2 години във фирмата, напуска, за да отиде в друга фирма. Не можете да си представите какъв шемет е. Няма да споменавам подробности, но тя може да вземе първа награда за най-бърза свалка, годеж и сватба ;) Малко тъжно, че ни напуска, но се надявам да се виждаме. Много забавни спомени ще ми останат. Сигурно не е забравила цицината, която й направих на пейнтбола миналата година. Още съжалявам, че я уцелих така гадно, но всяко зло за добро - иначе нямаше да има за какво да си спомняме ;) Както вчерашното разглеждане на снимки. Няма такава забава просто. Да видиш шефовете като деца си е достатъчно весело. А и не само тях. Минзухари, елени, лисици и други ни махаха с усмивки през годините. Нашата ръководителка Човешки ресурси би всички по количество. Нейните снимки бяха повече от всички останали взети общо едва ли не. И на всичкото отгоре не беше донесла всички (сигурно е нямало как) Един час смях се отразява много добре, особено към края на тежката седмица. Надявам се да има по-често такива събирания. Същото беше и днеска на изпращането на колежката. Почерпи ни с това онова, биричка, водка, сокчета. Малко се беше шашардисала, горкичката - няколко пъти повтори, че не знае какви неща се говорят на такъв тип събиране (нормално, прекалено млада е, за да е напускала и преди фирмата, в която работи). Помогнахме й да се отпусне малко. Накарахме я да си спомни за най-забавните моменти от престоя й във фирмата, каквито не липсваха. Мисля, че няма да забрави престоя си и нас с лошо и ще си тръгне отнасяйки само хубави спомени. Поне се надявам да е така. Ще ми липсва. Ще се утешавам с концерта в понеделник, който очаквам да е едно от най-готините неща тази година.

Детска щуротия

Какво ли не ще измислят още големите хора, за да останат деца? По идея на една колежка (която по случайност е и шефка на проекта, в който работя) ще се организира гледане на детски снимки на колеги от офиса (разбира се, ако се престрашат да ги донесат). Аз лично много харесах идеята и мисля да донеса няколко снимки, на които всички задружно и от сърце ще се посмеем (особено на онази, на която съм маскиран като елен на дядо Мраз). Инициативата е, както някои могат да се досетят, по случай 1 юни - Деня на детето. Нали, ако ще се връщаме в детството, поне да е с основание.

П.П. Решил съм, когато сканирам някои от снимките, да ги кача някъде в нета, за да могат повече хора да се посмеят от сърце. Нали все пак живеем в демократична страна и лишаването на хората от възможността да се посмеят е нарушение на основни демократични права ;)

(Без)сън(ие) в пролетна нощ

Човек да не рече да се прибира на село (в моя случай), че все му се случват разни интересни неща. Особено, когато е решил после да се връща в София с нощния влак. Накратко - качвам се във влака в компанията на двама необичащи особено трезвеността съселяни и с мисли, че пътуването до Димитровград (където и двамата щяха да слизат) ще е супер-хипер-мега-дупер досадно и скучно. Така и се оказа. До момента, когато един човек застана пред отвореното купе и се заслуша (поне така си помислих първоначално) в разговора, който водеха двамата ми съкупейници и в който аз епизодично взимах вяла роля с кимване на глава или промърморване на "Да, разбира се" или "Не". След минутка разговорът се прекъсна, един от седящите до мен видя човека, позна го и човекът седна до нас. След обичайните поздрави човекът ме попита дали не се казвам Фердун. Аз разбира се потвърдих (най-малкото нямах намерение да лъжа де). Попита ме дали мога да се сетя кой е той. И изведнъж като че ли ме удари по главата спомена - та с този човек се виждахме едва ли не всяка седмица преди около 20 години (да, колкото и странно да звучи, имам спомени отпреди толкова време, най-вече защото съм бил достатъчно голям за това) и то не къде да е, а в тогавашния Съветски съюз, където нашите са имали неблагоразумието да отидат да живеят и работят, взимайки ни и нас. С неговото семейство, както и още едно трето семейство, имахме удоволствието да сме семейни приятели, от типа - тази седмица вие сте у нас, а пък другата ние ще заповядаме при тях. И така на разменни начала се случваше да се съберат 7 деца (аз и сестра ми, двете момичета на човека от влака и още две момчета и едно момиче от третото семейство), които доста често се случваше даже да спят в една стая (май оттогата се кефя на масовките). И докато големите си правеха кефа по техния начин, ние си правихме кефа по нашия си начин, който разбира се беше по-забавен от техния. Няма да споменавам за безбройните излети до близката гора, където толкова много пилета бидеха изядени и толкова бира беше изпита (от страна на големите разбира се). А веднъж бяхме забравили да вземем вода и се наложи да се мием с бира. Ех спомени, спомени.
И така припомняйки си добрите стари години стигнахме до Стара Загора, където той трябваше да хваща влака за Варна, а аз за София. Неговият влак си дойде по разписание след половин час, а моят влак, след като чаках половин час, се оказа че закъснява с 40 минути (това към 1 часа през нощта). Проклинайки късмета си се запътих към чакалнята където поне седнах удобно и почетох "Глинени крака" и похапнах, че иначе щях да си умра от глад. И когато стана време да идва влака (поне по мои изчисления де) пръстът на съдбата се намеси отново в колелото на историята (е, малко преувеличавам де) и ми поднесе още 30 минути закъснение. Настроението ми започна да се вкисва тотално. Утешавах се с мисълта, че поне като пристигне влака ще си седна удобно ще поспя. Да, ама не! Когато след повече от 1 час закъснение влака все пак дойде, се оказа, че влака е фул-фраш пълен и едвам си намерих място да стоя прав. И така 2 часа и половина се лашках на крака полуизморен и издразнен от разни хора, които спяха в не толкова удобните, но поне седящи места в купетата, се дотътрихме с огромна скорост (наваксвайки половин час закъснение) в Пловдив, където имах късмета да се поосвободи място и където с облекчение се пльоснах. Успях да подремя, но все не можех да се отпусна като хората. Някаква неземна сила все ме караше да си отварям очите когато влакът спираше и да се взирам отчаяно в опити да разбера къде съм (така и не разбрах за какво ми беше). И към 7 и нещо напълно изморен, недоспал и раздразнен като настъпена по опашката гърмяща змия слязох на бетонната площадка на сивата грамада, наречена Централна ЖП гара. Хванах първия автобус до Сточна гара, който на всичкото отгоре беше и препълнен (втория, който дойде веднага след него, беше полупразен, естествено). Одисеята ми свърши в леглото в квартирата, където успях да поспя още час и половина, след което да започна отново тежката битка с времето (работното) и да успея да оживея до вечерта.
Както виждате, успях :)

Дойдоха, видях ги и не можах да повярвам на ушите си...

Guardian! Guardian! Guardian! Ехото от виковете още кънти в главата ми. А всичко започна някак си случайно. Даже нямах намерение да ходя на концерта (сигурно ще се намерят доста хора да ме скалпират за тези думи), най-вече защото наскоро си бях взел билет за Maiden. Но след като всички ми проглушиха ушите за този концерт, реших все пак да се жертвам (и най-вече портмонето си или част от него) и да си купя билет. Речено-сторено, купих си една хартийка от ОЧЗ. И времето летеше - направо не усетих как дойде времето за концерта. Но точно в деня на концерта часовника реши да намали галопа си и да премине в спокоен тръс, че и едвам се затътри със скоростта на охлюв тръгнал на следобедна разходка. Ужасно тягостен ден в офиса и ужасно задушен (дъжда, който се изля следобяд пооправи малко положението, но само ако се намираш навън, докато в офиса беше сауна). С огромно нетърпение излязох от офиса и с още по-огромна радоста се качих на автобуса, след което с най-огромна досада се сетих, че излизам по време на едни от най-големите задръствания в центъра на София. Добре, че пристигнахме що годе в прилично време. Успях да се видя с доста муцуни преди концерта, някои от които неочаквани за мен. Как да е успяхме да се вмъкнем в сградата и се запътихме към залата. Някаква банда се опитваше да вдигне градуса, според мен не чак толкова зле, зависи как погледнеш на нещата. Изсвириха си нещата момчетата и си тръгнаха, като ни оставиха (не) търпеливо да чакаме истинските виновници за събитието. А чакането наистина си го биваше (особено като количество) - над час. И даже, колкото и да ме е срам да си призная, по някое време започна да ми става скучно. Но от това чувство не остана и следа, след като те направо влетяха на сцената и размазаха всички. Такъв концерт не съм виждал (е, като се има предвид бедния ми концертен опит, не е толкова чудно). Къртеше отвсякъде. Публиката беше невероятна (нали и аз бях ;-) ) За мое огромно съжаление не можах да понауча повече текстове и припявах само на някои от песните, но за сметка на това от душа. И сърцето ми едвам припърха когато видях да слизат от сцената без да са изпълнили песента, заради която едва ли не дойдох. Но те се върнаха, по-силни отсвякога, за да направят многохилядната публика по-щастлива (и мен в частност), особено, ритмите на Огледалце, Огледалце се понесоха из залата. Ако някъде има рай, в него трябва да има място и за Слепия Пъдар ;)

Нови неща

Голям съм немарливец, щом оставих блогчето си толкова пусто без нови неща толкова време. Реших да поосвежа съдържанието с няколко новини. Първо - ужасни певци пеят ужасно ;) На собствен гръб са го усетили всички - и пеещи и мълчащи на един рожден ден във Варна. Хита на деня - рефрена "Кой сега до теб заспиваааа? Кой целува устните тииии?" от култовия Мюзик айдъл. И разбира се "Защооо, няма радоооост..." Но поне бяхме усърдни.
Втора новина - местя се на нова квартира. Това едно на ръка. Второто е, че ще съм с още три момичета и още се чудя дали направих верен избор (все пак това са три жени!!!), ама времето ще си покаже.
Трето - ще ходя в Истанбул. На сватба. Не знам защо всички само искат да ги взема със себе. Някои защото искат да ходят до Турция, а някои защото искат да видят сватба. Ще взема да организирам екскурзия за желаещите, че поне на печалба да изляза от цялата работа. И без това цялата рода ще ме мрънка кога ще се женя и аз и няма да успея да отбивам номера, че има време. Май ще трябва да им кажа истината - че за тази година имам късмет люлка, а булката е чак догодина. А дотогава все ще измисля нещо, че да отбия номера за още някоя и друга година. Ама ще видим де. То времето ще си покаже. Чакайте включване от или след Турция...

Нова година, нов късмет

Ужааас! Мързелът е ужасно нещо. Да се опита да направи нещо и веднага да го надвие. Все пак реших да свърша с тази работа един месец, че и повече време след Нова година, а именно да направя нещо като равносметка за изминалата. Тя беше година на новости. За пръв път посрещнах Новата година като пълноправен член на работническата класа. За пръв път играх на боулинг. За пръв път отидох на Варна и то на автостоп, което също ми беше за пръв път. За пръв път празнувах Джулая на плаж - един вид наистина (и пак във Варна, за което не съжалявам никак). За пръв път ходих да видя Мадарския конник. За пръв път се катерих на скали (и даже се запалих и реших да ставам катерач). И за пръв път бях за Нова година във Варна. Опитвам се да си спомня още нещо, което да ми се е случило за пръв път. Сигурно има много, но не мога да се сетя за тях. Всъщност се сетих още едно нещо - за пръв път бях на тийм-билдинг. За тези, които не знаят това означава, че всички във фирмата се събират в един хотел и правят различни неща заедно, в нашия случай беше - заедно отивахме на басейн, сауна, парна баня и други такива трудоемки неща. Мисля, че това стига. Други интересни неща мисля, че не са се случвали. Ако се сетя, сигурно ще си пиша. Но някой друг път...

Картини от една изложба

Възстановена тема, след едно злополучно изтриване. Извинявам се на всички, които са пострадали сериозно от временните технически трудности вследствие на извършените от мен действия!

От разните му страсти през уикенда съвсем забравих много интересно събитие, което ме посети малко случайно, а именно ходих първо на една, а после и на друга изложба - благодарности на Мелиндор за тази разходка. Първо бяхме, доколкото се сещам в Софийската художествена галерия където бяха изложени произведения на модерното изкуство с поддръжката на аудио-видео средства. Някой който е слушал великото произведение на Модест Мусоргски "Картини от една изложба" ще си спомни как всяка една картина беше описана с мелодия. Аз самият имах чувството, че слушам една приятна смесица от джаз, народна музика, рок, маршова музика и електронна музика. Жалко, че не съм композитор, че да създам и аз една симфония. Но, въпреки моя недостатък, изложбата си беше пак симфония. Бала със слама и едва разчитаем текст оформен с бяла тел - като кавал с тиха мелодия и съвременни елементи. Поредица от снимки на паметници на коне с конници, от които конниците бяха премахнати - бойна мелодия, марш изпълняван от духов оркестър. Образите по телевизорите ми се струваха като псайкъделик транс. В една отделна зала са творбите са изложени по интересен начин - присъства само име на автора, заглавие на произведението и номер. Оказва се, че номерът е за едно апаратче, което ти дават срещу лична карта, заедно с едни слушалки, чрез които посредством въвеждане на номера човек може да послуша кратко (а понякога и не толкова) резюме за произведението и автора. Интересно решение, особено полезно за хората, на които им е омръзнало да си морят очите да се кьорят срещу картини, скулптури и тем подобни. Аз лично много се забавлявах на моменти на обясненията на диктора.
Втората галерия на Шипка 6, точно до Ректората на СУ, беше много по-богата на експонати. На цели 3-4 етажа бяха разположени картини, скулптури, или неща, които могат да се нарекат произведения. Например синьо платно или хартия с наредени успоредно клечки за зъби. Цялостното впечатление е на... платно с наредени клечки за зъби. Но поне авторът се е постарал да са успоредни, това не мога да го отрека. Много ми хареса идеята за изкуство, което се възприема с пръстите. Пъхаш си ръцете в едни дупки (нарочно не използвам думата отвърстия, защото си бяха дупки) и пръстите ти рисуват образа. Нещата, които "пипахме" бяха очи със зеници, устни и очи без зеници. Не много оригинални предмети за пипане, но ефектни от гледна точка на човек нов в тази област. Много неща ми направиха впечателение, но не мога да ги опиша всичките точно сега, най-вече защото съм разсеян и повечето ги забравих. Ще спомена само едни тепсии пълни, според мен със сгурия. Интересно е. Преоткрих отпадъчното изкуство. Боклука като културна композиция. Сега осъзнавам, че София е много културен град в това отношение. На едно от челните места в класацията. Ох, уморих се от толкова умозаключения в един и същи ден. Айде от мен толкова...