понеделник, април 14, 2008

Избирам да съм...

Забележка: Поредният спам на деня разпространяван по кю, скайп или по друг начин :) По принцип нямам навика да препращам такива неща, но когато са наистина хубави, си струва усилието да досадя на някого, даже после да има вероятност да обера калая ;)

Джери е мениджър в ресторант. Винаги е в добро настроение. Винаги, когато някой го попита как е, отговаряше: "По- добре от това не може да бъде!".Голяма част от персонала напусна, когато той реши да си смени работата... и тръгнаха с него... от ресторант в ресторант.Защо? Защото Джери умееше да мотивира хората. Ако някой от колегите му имаше лош ден, Джери винаги беше до него, за да го успокои и да му покаже позитивната страна на ситуацията. Забелязвайки това, станах любопитен. Един ден отидох при него и го
попитах:"Не разбирам, никой не може да бъде позитивен целия ден, как успяваш?" Джери се усмихна и ми каза:"Всяка сутрин се събуждам и си казвам, днес имаш два избора- добро или лошо настроение. Винаги избирам доброто настроение. Всеки път като се случи нещо лошо си казвам, имаш два избора- да бъдеш жертва или да се учиш от ситуацията. Винаги избирам това да се уча. Когато дойде някой при мен и почне да ми се оплаква, имам два избора - да слушам оплакванията му или да му изтъкна позитивната страна на живота. Винаги избирам позитивната страна". "Но това не е всеки път така лесно", казах му аз."Напротив, лесно е", каза Джери "всичко в живота се върти около избора, всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш как ще реагираш в дадена ситуация. Решаваш как другите ще влияят на твоето настроение. Избираш добро или лошо настроение. Избираш как ще ти протече живота."
Няколко години по- късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там са влезнали няколко въоръжени мъже. Докато опитвал да отвори сейфа, ръцете му треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете се паникьосал и стрелял по Джери. За щастие, бързо открили Джери и го закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил. Видях го 6 месеца след случката. На въпроса как е, той ми отговори: "По-добре от това не може да бъде. Искаш ли да ми видиш белезите?" Отказах, но го попитах за какво е мислил по време на плячката."Първото, което ми дойде на ума е, че трябваше да заключа задната врата. След като ме застреляха, лежейки на земята си мислех, че имам два избора - да живея или да умра. Реших да живея."А не те ли беше страх", попитах го? "Лекарите бяха страхотни, през цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде наред. Но като ме вкараха в линейката и като им видях лицата, се уплаших. Прочетох им в очите "той е мъртъв". Знаех, че е време за действие. Там имаше една огромна медицинска сестра, която през цялото време говореше с мен, за да ме държи в съзнание. На въпроса към какво съм алергичен й казах "На куршуми." Всички почнаха да се смеят. Тогава им казах "Избирам да живея, моля ви, третирайте ме като жив, не като мъртъв." Джери преживя благодарение на много добри лекари, но и заради невероятния си оптимизъм. От него научих, че всеки ден имаш избор- да се наслаждаваш на живота или да го мразиш. Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да ти отнеме е твоето настроение. И ако малко водиш сметка какво е то, всичко в живота е по-лесно.

Добавено от мен: Имах два избора - да запазя това съобщение само за себе си или да го споделя с колкото се може повече хора. Избрах второто :) Също така избрах и да съм в добро настроение. Ако понякога забравя да избера доброто настроение, ще помоля да ми напомните заради присъщата ми разсеяност :)

петък, април 11, 2008

От какво имаме нужда

Забележка: Препечатано дословно от форум (http://forum.fantastika.cc). Рецептата не е изпробвана от автора и всеки решил да я изпробва го прави на своя отговорност за причинени материални или морални щети в следствие на използване на рецептата.

Имаме нужда от 4 прегръдки дневно, за да оцелеем.
Имаме нужда от 8 прегръдки, за да поддържаме добрата си форма.
Имаме нужда от 12 прегръдки всеки ден, за да растем.
Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система, правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат ти да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.
Да прегръщаш е напълно естествено: екологично чисто, с естествена сладост, без пестициди, без консерванти, без изкуствени съставки, 100 % здравословно.
Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, които се износват, няма батерии, които се изтощават, няма нужда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващи ефекти и - разбира се, има 100-процентова възвращаемост.

събота, април 05, 2008

Просто месец март

Прибрах се преди малко и захапал ябълка седнах пред компютъра да свърша някои неотложни дейности, като да си проверя пощата (да не би някой случайно да се е излъгал да ми пише), да проверя новините (да не би случайно да е настъпил края на света), след което решен да се наспя, да се настаня на матрака и да хвана някоя книжка, след което да потъна в блажени сънища.
Да, обаче не. Ей така ми хрумна, че вече е време да напиша нещо в тъжния ми почти изоставен блог. А за писане, повярвайте има много.
И май ще се наложи да почна от началото на март.
А в началото беше... Мелник. Един прекрасен малък град, който е позагубил малко от автентичната си атмосфера и е спечелил по-туристическа такава, но въпреки всичко е един град, който препоръчвам на всеки да посети.
Пътувахме с влак и после с автобус. Първо с влак от студената софийска ЖП гара, който трябваше да хванем до Сандански. В началото на март времето по принцип е достатъчно студено, за да е подготвен човек за големи студове. За наша голяма радост времето беше чудесно (поне доколкото помня). Без някакви произшествия успяхме да се качим на влака, който обаче се оказа доста препълнен. От касата не успяхме да си купим запазени места, защото такива нямаше и се наложи седнем разделно. Това ми позволи да поспя малко (заради една титанична игра, която играх до някъде към 4 часа сутринта). По едно време влака се поизпразни и ни позволи да се съберем в едно купе. И понеже вече не можех да спя, реших, че е време да измайсторя няколко мартеници (защото беше 1-март), за да украся приятелите си. След около половин час всички бяха окичени. И докато се усетим пристигнахме в Сандански. От това, което видях, мога само да кажа - малък град, с ЖП гара доста отдалечена от центъра. Има градски транспорт, който обаче май не е много на често. Има и таксита, които обаче малко трудно се навиват да карат до гарата, заради празния рейс, който ще имат наобратно. Поне така ми каза някой от компанията. За наше щастие имаше автобус, който чакаше на гарата, с който се придвижихме до центъра. Който си беше баш център на малък град. Нямаше нещо, което да ми привлече вниманието, освен розовия (или подобен на розово) хотел. Не помня как се казваше, но външният вид наистина си го бива да привлича вниманието. Поради близостта до гръцката граница повечето табели бяха на гръцки. Не помня дали видях надпис на английски, сигурно е имало, обаче бях толкова заспал, че съм запомнил само гръцките. Автогарата я стигнахме след няколко минути ходене пеша. И тя не беше нищо особено. Доколкото помня не чакахме много дълго за автобуса, който пристигна в облаци от дим, който успя да ни позадуши. Напомни за доброто старо време, когато цялото семейство ходихме на гости на баба и дядо (лека им пръст) в Светулка. Когато единственият начин да стигнеш до там беше с едни раздрънкани автобуси Чавдар, а лашкането цял час в този автобус по криволичещите родопски пътища докарваше не един или два пъти до разбунтуването на стомаха ми. Само човек пътувал из онези краища знае какво означава това :) Но за сметка на това вече имам един доста здрав стомах след този тренинг, на който сигурно и космонафтите биха завидели ;) След това лирично отклонение и разбира се малко път стигнахме до Мелник. Стари (нови) къщи, което накара един приятел да спомене, че заради тях Мелник до една голям степен е загубил автентичната си атмосфера и е започнал да прилича на имитация на самия себе си. Аз съм склонен само донякъде да се съглася с него. Имаше и къщи, които бяха толкова автентично изглеждащи, че няма накъде повече. Минахме покрай механа (не помня как се казваше), където имаше доста хумористични надписи, като - "Отлежала баклава, още от миналата година", "Любовно вино, легла разбива (пробвано е, работи)" ;) И други такива, които не мога да си спомня. Та решихме да седнем и да похапнем. Обслужването беше на ниво - съдържателят на механата постоянно ръсеше, храната дойде в сносен срок (не, че имаше много клиенти, че да пробваме при натоварен трафик как ще е) и беше хубава, поне доколкото помня. След като се наядохме, минахме през една къща, където един компанията каза, че може да си наемем легла. Обаче се оказа, че няма свободни. И решихме, че ще ходим до Роженския манастир, за да проверим дали там няма случайно. Пътят се оказа наистина интересен. Първо тръгнахме по една широка пътека, която по-скоро беше като русло на река - пясък, камъчета, пръст, листа и изобщо всичко, което човек може да очаква от едно русло. По някое време свърнахме по една пътека, която беше разбира се и по-малка, а и камъчетата и пясъка изченаха. Останаха само пръстта и листата :) В началото беше по-равно, а след това доста по-стръмно. И колкото повече се изкачвахме, толкова по-красива гледка се откриваше пред нас. Най-прекрасно беше на върха, където погледът обхваща невероятна гледка. Далеч пред планини, по-наблизо ширнало се поле с ниски хълмчета и населени места. Слънцето хвърляше отблясъци по неща, които напомняха на езера, но имаше и предположения, че са парници. Каквото и да е било, беше красиво. Наблизо се открояваха пясъчни пирамиди, които са толкова характерни за района около Мелник. Фотоапаратите защракаха и запечатаха картината. Ето няколко снимки, които един от компанията направи тогава - снимка 1, снимка 2, снимка 3, снимка 4. Тръгнахме по пътечката, която се вижда на първата снимка и там също се насладихме на гледката и където имаше още снимки. За съжаление, не мога да намеря снимката на пирамидката с камък отгоре. Представете си нещо като стълб, на който са качили камък. Уникална гледка беше. Ако намеря снимка, ще я сложа. А дотогава се насладете на тези снимки - снимка 5, снимка 6, снимка 7, снимка 8.
Продължихме по пътечката като на няколко места пътечката беше доста тясна и леко опасна, заради пропастта, в която няма да е никак приятно да попаднеш, и след 10-15 минути стигнахме до Роженския манастир. Влязохме, огледахме за няколко минути, питахме дали имат свободни легла, оказа се, че не предлагат и след като огледахме още малко старинните иконописи си тръгнахме. Насочихме се към Рожен, където се надявахме да си намерим подслон. Асфалтираният път беше много удобен, но някак си не се връзваше с цялата атмосфера на чиста природа, спокойствие и селски уют. Още с влизането си се насочихме към продавачка на разни конфитюри, сладка, билки и други подобни блага, които се предлагат на такива места. Питахме я дали се предлагат легла под наем и тя ни препрати към едно близко заведение. Там се оказа, че предлагат 2 стаи, които някакви хора са изявили желание да запазят евентуално, но се оказа, че няма да искат. Затова ние наехме и двете. Те бяха с по 3 легла, точно толкова, колкото бяхме и ние. Още с влизането ме лъхна миризма на стара селска къща, точно такава, каквато я усещах в селото на баща ми (същото онова село Светулка) и се почувствах вкъщи. Същото това спокойствие, тишина, като се изключат редките пролайвания на куче, пробляване на овца или друг щрих от звуковата картина на едно закътано дълбоко в дебрите на планината село или малко градче. Оставихме си багажа и с минимум натоварване излязохме на разходка. Изкачихме се до близкия хълм, където също имаше хубава гледка. А аз верен на природата си, се изкатерих на няколко дървета, които полянката тъй щедро ми предостави. След като се накатерих, седнахме и си похапнахме здраво седнали на полянката. А когато свършихме, беше започнало да се стъмва. Решихме, че е добра идея да се прибираме. Прибирайки се ми звънна телефона и аз проведох най-дългия разговор по телефона, който някога съм провеждал и той беше прекъснат заради някакво ограничение на Мтел, откъдето прекъсвали телефонните разговори по-дълги от 1 час. То добре, че така стана, иначе щях да нощувам с телефон на ръка най-вероятно. Успях накрая да се добера до стаята, където щяхме да спим. И където се чудехме какво да правим и играхме на асоциации и си говорихме, преди сънят да ни обори (мен лично) и да ни накара да си легнем. А планът за следващия ден беше доста интересен. Една групичка щеше да стане рано преди слънцето да изгрее, за да хванат изгрева. Другите щяхме да ставаме когато се събудим и да тръгнем, когато сме готови и да хванем първата група по някое време. Рано сутринта групичката, тръгнала за лов на изгрева стана и успя да ме събуди (всъщност те бяха двама), но въпреки това отказах на предложението да ги придружа. Заспах и се събудих, когато и другите започнаха да се събуждат. Подготвихме се и тръгнахме, като оставихме един от нас спящ с идеята той да ни настигне към Роженския манастир или в Мелник. В крайна сметка се събрахме до манастира и после задружно тръгнахме наобратно. Забравих да спомена, че беше валял дъжд през нощта и земята беше леко влажна, но въпреки опасенията, че ще е кално, не беше. А времето беше просто идеално за разходка из природата - сутрешна омара, леха прохлада, слънцето отвреме навреме грейва иззад облаците. Прекрасота. По пътя пак имаше паузи за снимки, но иначе без много преживявания. Пристигнали в Мелник се изкатерихме до един хълм, където се реставрира една крепостна стена. Качихме се до най-горе, където имаше място за 2-3 човека едвам-едвам, а ние се опитахме да се натъпчем 4-ма, а отстрани доста стръмни наклони. За радост не успяхме да се бутнем. Поседяхме малко и слязохме. Следващата точка от маршрута беше Кордопуловата къща, която си е музей. На влизане жената на касата ни разказа малко за къщата, за архитектурните елементи и други подобни. Без съмнение е била много богата къща. На 3-4 етажа. Обиколихме я и й се възхитихме подобаващо. Обсъдихме тайната стая, където са се крили разни хора, качихме се до зимната градина, до лятната тераса или нещо такова, слязохме до подземието, където си има съвсем автентични тунели и опитахме от виното, което предлага винарната в къщата. Беше много хубаво. Ако случайно пътят ви отведе до Мелник, задължително посетете Кордопуловата къща. След това като че ли поизморени от разходките се насочихме към спирката, където зачакахме автобуса, който дойде след почти час. Успяхме да го изчакаме и да се качим. По пътя проведохме доста интересен исторически разговор, който се въртеше около българско-балканската история през ХХ век. Сандански се появи като че ли изневиделица, след такъв разговор. Автогарата ни пое с поредната доза автобусен дим. Тръгнахме по стръмната улица, която трябваше да ни отведе до спирката на автобус от градския транспорт, който да ни откара до гарата. Такъв нямаше скоро и се натоварихме на две таксита, които склониха да ни откарат до там. На гарата си купихме билети и зачакахме влака, който даже не чакахме дълго. По пътя ми се удаде да изплета още мартеници, а помеждудругото играхме пак на асоциации и на нервички. Не помня дали спах, но след като се прибрах вкъщи ми се спеше адски и много е вероятно да съм спал тогава. Спомени нямам много.
Този излет, който си организирахме, както се оказа, беше само началото на един много интересен месец март, който ми се случи.
Следващата седмица последва един концерт на Kultur Shock, който беше много див и кефещ на макс, заедно с участието на Балканджи и Черно Фередже. Уникална комбинация просто. И на който концерт видях много познати. И както се оказа впоследствие, този концерт е бил най-добрият (поне така разбрах) от турнето на Kultur Shock. Пожелавам си повече такива концерти, изключваки разбира се пиянските изцепки на разни индивиди ;)
А същата седмица, в петъка беше организирано китарено парти, което както се оказа най-хубавото и присъствено, на което съм присъствал. Само ще спомена общия брой хора, които присъстваха - 31. Което за скромната ни квартира си е доста сериозно постижение. Отношените межде девойки-младежи също е за отбелязване - 19 на 11 в полза на по-нежната половина. Което като се има предвид, че беше навечерието на най-женския празник женската половина (по-добрата половина) биде подобаващо поздравена :) Имаше общо 4 китаристи, от които двама свириха почти цяла нощ и други двама, които се включваха на моменти. Имаше песни изпяти сърцато и с глас (добре, че единствената комшийка непосредствено над нас не ни прави проблеми). Даже имаше идеи да се издава диск, който може би в бъдеще ще се реализира :) Това китарено парти ще остане в аналите, като едно от най-добрите. И с гордост мога да се похваля, че ние бяхме домакини на това събитие и се постарахме никой да не остане недоволен, което се надявам и стана :)
Две седмици след това беше организирана национална среща на ирц канал фантастика в Плевен в туристически дом Кайлъка. Повечето бяха заявили, че ще пътуват с коли, но тези, които не бяха се уредили с място в някоя кола, се организирахме да ходим с влак в петък след работа. Събрахме се в чакалнята на ЖП гарата без една девойка, която закъсняваше. Решихме всички да си купим билети, а тя когато дойде да си вземе. Взехме си билети, през което време дойде и закъсняващата приятелка, а един от взелите вече билети остана до нея да я изчака да си вземе и тя билет (оставаха 5 минути до тръгването на влака). Останалите се запътихме към влака и се качихме. Споменахме на кондуктора, че има хора, които ще дойдат след малко и ако се наложи да задържи влака за минута две. Какво беше учудването ни, когато влакът тръгна секунди след като се качихме. Според нашите часовници имаше още 1-2 минути до тръгването, а двамата които останаха след нас не успяха да се качат. За съжаление не можехме да направим нищо. Утешихме се с игри на скрабъл, белот и четене на книга (който си носеше де). Общо взето спокойно пътувахме. На гарата в Плевен ни посрещна наше момиче от местните, която имаше тежката задача да ни отведе до Туристическия дом. Изненадата беше пълна, когато двамата изпуснали влака се присъединиха към нас минути след като слязохме от влака. Оказа се, че са хванали автобус, който по принци пътува по-бързо от влак. Плевен се оказа сравнително малък град, не такъв, какъвто очаквах. Оказа се, че можеш пеша да минеш за сносно разстояние града открай докрай. Тръгнахме пеша с идеята първо да хапнем, като по препоръка на разни хора, решихме да си вземем дюнери от едно място. Такива дюнери просто няма. С големия можеш да преядеш зверски, което аз и направих. А и са вкусни. Направо се влюбих в тия дюнери. След това разни хора решиха да се запасяват с ром. Минахме през не знам колко магазина и се оказа, че няма. Това се оказа мисия невъзможна. По едно време тези, които не търсихме нищо останахме да чакаме, докато другите се изнесоха да търсяст ром. После имаше приказки, че на следващия ден вестниците ще излязат със статия как софиянци дошли и изкупили рома от магазините, защото се оказа, че влизат в магазин, питат за ром, отговарят им че има, оказва че има 3 бутилки и те го изкупват. Влизат във втори, питат за ром, казват им че има, оказва се, че са 2 бутилки и те го изкупват. Не съм сигурен дали имаше и трети. След тази кратка авантюра вкупом се качихме на тролея, който ни докара до предполагаемото място. Оказа се, че и нашият водач не знае къде точно се намира домът, който търсим. Тръгнахме по една улица, която се раздвояваше и ние решихме да тръгнем по тази, която води нагоре. А тя ни доведе до задънен край. Върнахме се и тръгнахме по другия, който беше тъмен, неосветен и зловещ (за тези, които не са свикнали), на края на който намерихме това, което търсехме. Там набързо ни настаниха (както се оказа, едни приятели ме записали в тяхната стая, за да сме заедно) и слязохме в ресторанта, където една компания от някакъв университет в Плевен празнуваше нещо. Предимно се пускаше чалга. От страната на студентите имаше и кръшни танци, които събраха очите на всички (особено една две девойки). На една две песни имаше вокални включвания и от наша страна. А когато пуснаха няколко рок парчета, включванията станаха по-чести. След вечерята се събрахме в един апартамент, където се събраха всички, които имаха желание за игра на мафия. Толкова уникално дълги мафии не ми се беше случвало да играя. Доколкото помня за цялата нощ се проведоха 3-4 сесии, което си е постижение. А аз междудругото отскочих до гарата към 3 часа, за да забера една приятелка, която пътуваше от Варна. Малко след 4 часа (доколкото помня) всички си тръгнаха да си лягат, което направихме и ние. Към обяд се събудихме криво ляво и така мина час два докато се наканим да излезем. Направихме обиколка из Кайлъка, изкатерихме се на едни скали, обиколихме насам натам и се върнахме. И докато сме се разхождали една голяма групичка тръгнала към Епопеята без мен (ужасен пропуск за мен), за което ужасно съжалявам, а не ми се ходеше сам. Следващия път ще гледам да не пропусна. Следобяд - карти, скрабъл, интересни разговори. Въобще неща, които на човек му е интересно да прави в приятни компании. Вечерята мина и тя в приятни разговори. И разбира се поредната сесия на мафия. Обаче не всички са запалени по нея и си организираха мини китарено парти, към което се присъединиха и хората, на които мафията им стигаше за вечерта. Аз лично се преместих от едно място, където спах, на друго място, където дремех, обаче под съпровода на музика :) А когато на всички им се доспа, просто се преместих на леглото си в съседната стая. На сутринта всеки ставаше поединично и си прибираше багажа, че трябваше да се изнасяме до обяд. На тръгване пак се наядохме с Дюнерите. А пътуването с влак беше не толкова интересно както идването. Никой не си изпусна влака, нямаше много емоции. Беше доста по-спокойно, освен това, че ни местиха разни хора, защото им бяхме седнали на местата, ама това не се брои. А след като пристигнахме в София, аз се запътих към НДК да проверя дали случайно няма още билети за новия филм на Фатих Акън "На прага на рая", чиято премиера беше същия ден. Оказа се че има. Взех още един билет по молба на един приятел, с когото пътувахме заедно от Плевен. Имах време да се прибера, да се изкъпя и да си почина. А вечерта на филм. На представянето на филма свириха "Баба Зула", много интересни стилово (честно казано и те оказаха влияние на желанието ми да отида на филма), момичето което рисуваше на тъчскрийн беше просто божествена с електронния молив. В допълнение с танцуващо момиче цялото представление беше просто великолепно. Съжалявам, че продължи толкова малко, а бях толкова изморен от пътуването до Плевен, че нямах сили да отида във Военния клуб, където свириха още. Самият филм също беше интересен. Натуралистичен на моменти с изразите си. Някак си ми беше странно да чувам изрази (на моменти доста нецензурни), на майчиния си език, които по принцип съм свикнал да чувам само наживо. Но в това му е и чара на филма. Нямаше да е същия, ако режисьорът ги беше пропуснал. И краят на филма също беше изненадващ. Не е от най-впечатляващите но си има своите дойстойнства и даже ще се хареса на някои хора, особено с някои комични елементи. Гледайте го.
Мартенската история продължава следващата седмица, когато почти спонтанно реших, че ми се ходи в Търново за празника на града с един младеж, с когото бяхме и в Плевен и на филма. Той и две девойки щяха да пътуват заедно, а аз се присъединих към тях. Беше дадена идея да се пътува на стоп. Бяхме се разбрали да се чуем събота сутринта, за да се разбере кога точно ще се съберем да пътуваме. Обадиха ми се към 2 часа следобяд да ми кажат да се приготвям. Срещнахме се с младежа и едната девойка на Герена и се запътихме към спирката на автобуса, който щеше да ни откара на едно подходящо място на Ботевградско шосе, откъдето по принцип се хваща лесно стоп. Другата девойка щеше да се присъедини на място. Обаче се наложи да слезем на караулката и да изчакаме там девойката, защото се оказа, че ще закъснее, а ние решихме да я изчакаме там. Тя пристигна след 10-15 минути. А след като се събрахме бе решено да си хванем стоп малко след караулката (отдалечени колкото катаджиите да не ни закачат). За отбелязване е, че един джип направи забранен обратен завой на място, където е забранено да се прави. За пореден път човешката глупост напомня, че се среща навсякъде. А ние не чакахме дълго и ни спря едно миниванче с двама младежи отпред и една девойка отзад. Казаха, че могат да качат двама. Аз и една от девойките се качихме, докато другата двойка остана да чака. Самото пътуване мина много спокойно. Младежите се оказаха студенти в Свищов, които се връщат от разходка до София. Приятни хора. Много бързо се придвижихме до Търново, но точно преди града свърши горивото. С набрананта инерция минахме безпроблемно първия хълм, на втория момчетата побутаха малко и малко преди да се изкачим третия хълм, колата съвсем спря :) А ние, стопаджиите, тръгнахме пеша до града. След едно обаждане на другата двойка разбрахме, че и те са близо до града и минавайки покрай нас, ни взеха. Тях ги беше взел един пич от Добрич с едно ауди и както обясниха те, карал като на рали :) Стовари ни той пред пожарната. А ние тръгнахме към центъра (поне така си мислехме) и пресякохме булеварда, по който ни беше докарал пича. На ъгъла на булеварда с някоя улица имаше пицария, от която се чу познат глас, който подвикна на другото момче. Оказа се, че една доста сериозна компания от София са се събрали в Търново заради празника на града. Седнахме и ние в пицарията да се нахраним. Пристигнаха още хора, вече търновчани. Поздравихме един рожденик, нагушкахме една приятелка, след което се запътихме към центъра (в съвсем противоположна посока спрямо първоначалното ни решение). Намерихме място, откъдето се вижда добре Царевевец и се паркирахме там, за да изгледаме Звук и светлина. Великолепно светлинно шоу, гарнирано с прекрасна музика. Няколко снимки - снимка 1, снимка 2, снимка 3, снимка 4. А единият от лазерите уцелваше един комин, точно над нас - тук можете да видите за какво става дума. Когато представлението свърши, се събрахме пак някои хора и се запътихме към площада на паметника на Асеневците, откъдето доста ясно се чуваха звуци на тарамбуки, които никак не бяха лоши. На моста до площада имаше организирани бънджи скокове и имаше огромна опашка от чакащи (някои хора успяха да скочат чак на сутринта, като през цялата нощ са скачали хора). Помотахме се известно време на площада. Търновчаните постоянно се срещаха със свои познати, както и някои от софиянците. По едно време се събрахме и тръгнахме към едно заведение, където се оказа, че има само скара и пържени картофи, което нас ни задоволяваше идеално. Седнахме, похапнахме, поснимахме се. Една от девойките от стопа беше събрала мъниста от някаква огърлица разпилени на едно място (ние също активно помагахме да търси) и с всеобща помощ от мънистата излезе прекрасна огърлица - ето така изглеждаше тя. Самата композиция на снимката представлява сватба. Бутилката вдясно, както може да се предположи е булката, докато лявата е жениха (предполагам се чудите какво е това листо пред жениха?! Това е символично смокиново листо ;) ) След като се наядохме станахме, търновчаните се прибраха, а ние се запътихме пак към площада, където послушахме малко народна музика придружено от малко хоро. Поседяхме още малко на моста, където позяпахме как някакви луди (някой ден ще се присъединя към тях) скачаха с бънджи ластици. Аз от своя страна срещнах една бивша къдрокоса колежка (за нея мисля даже бях писал някъде). Те със съпруга й придружаваха техен приятел, който също скачал. А ние постояхме още малко на моста, забрахме някакви хора от Варна (познати на някои познати ;) ) и се запътихме без особен план. Чудихме се къде да се паркираме. Минавайки покрай едно заведение, видяхме, че има жива музика и след обстойна проверка, решихме, че това е добро място. Влязохме и се настанихме на една маса. Групата свиреше някакъв микс от джази, рок и ретро и то доста сносно. Обаче ние изморени от тежкия ден позаспахме и сме спали час-два. Събуждането ни беше забелязано от съседната маса, откъдето някакви девойки даже ни казаха "Добро утро". Въобще много забавно беше всичко. Към 6 и половина най-учтиво изгониха всички, които още не си бяха тръгнали от заведението. А ние се запътихме към моста, където скоковете упорито продължаваха. Една от девойките, които бяха с нас в заведението също беше в списъка и нейният ред дойде към 8-9 часа, доколкото помня. Ние решихме да ходим да намерим баничарница, докато тя чака да скочи. Намерихме, настанихме се в едно паркче и се заредихме с традиционна българска закуска - банички с боза ;) Бяхме взели няколко и за момичето, което щеше да скача и момчето, което остана да чака заедно с нея. Върнахме се да им ги занесем и тъкмо беше дошъл нейният ред да скача. Тъкмо я овързаха в разни там колани и предпазители. Завързаха й и въжето, след което тя смело скочи, а ние с интерес наблюдавахме. Оцеля. И скочи още няколко пъти (офертата беше 10 скока за 20 лева) и се отказа едва, когато започна да й се завива свят. Беше видимо добре и леко възбудена от адреналина и даже не успя да си изяде баничката с боза, които ние тъй услужливо й донесохме. И след като планът беше изпълнен отидохме до едно заведение, където пихме кафе (то ест тези, които обичат кафе пиха кафе, аз пих чай). Нашият план беше да ходим до Царевец и затова казахме чао на двамата останали варненци и се запътихме към крепостта. Която наистина заслужава внимание. Доста запазена, като на места е и порутена от времето. По-добре идете сами и вижте, заслужава си. На отиване се отбихме в едно дърводелско дюканче, откъдето си напазарувахме разни подаръци. А на връщане се отбихме в едни други магазинчета, откъдето си накупихме сладки и разни други сувенирчета. И поогладнели (доста) седнахме да се наядем в едно заведение, където ни намери рожденикът. След което той ни откара до Горна оряховица, по пътя към когото видяхме щъркел. А останалото вече наистина е скучно - купихме си билети, изчакахме влака и се прибрахме поживо поздраво.
Краят на март беше ознаменуван от един рожден ден във Варна (тенденцията през месеца беше да се върви в посока изток-запад - Плевен, Търново, Варна). И пак китарено парти за кой ли пореден път), за тези, които нямаше да пътуват за Варна. Ситуацията се оказа, доста интересна, защото се оказа, че съквартирантката, която организира партито ще е на Балканджи (това ми го сервира в сряда два дена преди партито), а аз бях обявил, че ще пътувам в петък вечерта с нощния влак. И изведнъж се оказа, че нямаме домакини (от другите две съквартирантки едната почти не се прибира, а другата... е, да го кажем, че не си общуваме много много). Съквартирантката упълномощи един от китаристите да е домакин, а аз една приятелка, та поне си намерихме заместници. Обаче се оказа, че съквартирантката, която не се прибира често, се прибра и каза, че ще бъде на партито. От китареното парти аз самият хванах малко. Хората тъкмо започнаха да идват, да загряват да пеят и аз трябваше да тръгна за влака. Пак е било интересно и забавно. Пак е имало изпълнения. После ми разправяха, че съквартирантката, която трябваше да е домакинка, малко е пренебрегнала задълженията си и не е излязла от кухнята заедно с приятеля си, която по стечение на обстоятелствата е и моя стая, но поради това, че я познавам, съм склонен да й простя :) За пътуването мога да кажа само, че в началото четох малко, а после спах. И пристигнах във Варна доста свеж. Първата ми работа като слязох от влака беше да отида в заведението където вече май ми става навик да хапвам след нощно пътуване до Варна. След което по поръчение на една приятелка отидох до един магазин, където да проверя нещо, но магазинът се оказа затворен и щеше да отвори чак към 10 часа (а в момента часът беше 8). Реших, че не мога да чакам толкова и се запътих към квартирата на рожденичката, която всъщност не знаех съвсем точно къде се намира. Обадих се и ме упътиха да стигна до една интересна постройка. Стигнах успешно и звъннах да кажа, че съм пристигнал. Отвърнаха ми, че пращат човек да ме прибере като ми казаха, че ще дойде от дясно (повтарям дясно). Аз казвам добре и отговарям, че ще тръгна по същата улица, за да ме прибере по-бързо, след което тръгвам на ляво ;) След минута човекът ми се обажда да ме пита къде съм, защото той бил до постройката, където трябваше да съм аз. Обясних му доколкото е възможно и едва тогава се усетих, че съм тръгнал в съвсем погрешна посока. Казах му, че съм объркал посоките и се върнах. Успяхме да се срещнем. И успешно се добрах до рожденичката, където стандартните поздравления, прегръдки и тем подобни. Оставиха ме да поспя малко преди да се организираме да ходим където трябва. Спал съм може би час, когато се събудих и се присъединих към останалите. Наложи се обаче на пожар да се върна на гарата, където трябваше да предам един пакет книги на една девойка, тъкмо свършила с изпита и ненадейно решила, че ще се прибира във Враца на обяд, вместо вечерта. Успях да пристигна на гарата 5 минути преди да тръгне влака. Отдавна не ми се беше случвало да гоня влак (макар и не да се кача на него). В крайна сметка успях да предам пакета и да се върна в квартирата на рожденичката в доста сносен срок. Оттам се отправихме към Златни пясъци, където се настанихме в някакво ваканционен лагер, най-вероятно детски, където се установихме и си направихме скара. Дали беше защото бях гладен, дали от самата обстановка, но кебапчетата, наденичките, кюфтетата и другите неща ми се сториха ужасно вкусни. И доволни (и най-вече сити) играхме на криеница. Скоро не бях играл на тази игра (за последно беше на по-предишната Нова година пак във Варна). Забавлявахме се много добре. А като се стъмни се преместихме във вилата на един приятел, където продължихме да се забавляваме по начина, по който ние си умеем (не по пиянски) - играхме на филми, асоциации, направихме си тест за нашата душевност и още една игра, където всеки пише нещо на едно листче, след което предава листчето на съседа отдясно и така няколко пъти. А нещата, които трябваше да се записват - първото нещо трябва да е някой (важно е да отговаря на въпроса кой), второто нещо е пак някой (пак е важно да отговаря на въпроса кой), после се записва някакво действие, след това още някой, след това въпрос (който очевидно третият задава на първите двама, които правят нещо), след това отговор и накрая извод. Получават се наистина интересни миксове. Пробвайте някой път, когато сте се събрали няколко човека и се чудите как да си прекарате интересно времето :)
Аз няма какво да добавя още, освен, че по някоев реме просто всички си легнаха и заспаха, което направих и аз, а сутринта аз относително рано си тръгнах (което при положение, че смениха времето си беше наистина рано). По пътя в Горна оряховица забрах една кифличка за компания и с която не ми беше много скучно.
И така завърши един от най-интересните мартенски месеци през живота ми, да не кажа най-интересният и най-изпълнен с неща, които си струва да бъдат споделени. Ако разбира се има още живи, които да го прочетат това. Да викам ли линейка?!