В началото...

Много се говори за тия блогове. След дълго колебание и умуване дали и какво да пиша, реших, че всеки уважаващ себе си потребител на Интернет трябва да има подобно животно. И реших да пробвам, па може и да ми хареса.

Мило дневниче...

Вчера се оказа един перфектен ден за разходка из Витоша и съвпадна с гостуването на един братовчед и заедно си направихме едно малко излетче. Като за начало хванахме лифта на Симеоново, за да не се морим да ходим много до подножието на върха. Половин час все пак е доста сносно време, което човек може да отдели за пътуване до хижа Алеко, за да може след това свеж като кисела краставичка да продължи щурма си към върха. А и гледката си струва - направихме си една мини сесия още в кабинката. Първата част от катеренето към върха след кабинковия лифт не беше никак лесна - стръмно и леко хлъзгаво. Но за сметка на това беше слънчево и само ние си знаем колко пот сме излели по пътечката. След като се изкатерихме стръмното и двамата решихме, че нямаме сили да продължим до края. Все пак решихме да вървим нагоре и да видим докъде все пак ще успеем да стигнем. Продължението беше улеснено, най-вече заради широкия път, който се откри пред нас. Може би затова вече и не помислихме да се връщаме. А фото сесията продължаваше с пълна пара - панорамата към града, нагоре към върха, към огромните скали пръснати наоколо - всичко беше прекрасно. И така улисани в шеги, закачки, снимки и сладки приказки без да се усетим се оказахме на върха. Отде да знае човек такива супер тайни неща - че до върха се стига лесно (без първата част), а не трябва да се правиш на катерач първа категория. И естествено айде пак да се снимаме. Снимахме се на възможно най-високите места, които представляваха скални грамади, купчини от огромни камъни, а гледката наистина си струва. След като се помотахме малко на върха, изядохме една опаковка бисквити с какао, лека полека тръгнахме към цивилизацията. На връщане няма какво толкова да се отбележи, освен това, че си играхме на "Не докосвай земята". Нямяше победител, щото по едно време скалите свършиха. Стръмното го минахме по най-екстремния възможен начин - тичайки или с една дума практикувахме малко rush running. Само човек правил такова нещо може да разбере какво е - много адреналин. Как не си счупихме краката не знам, но слязохме за по-малко от час, като стръмното беше изминато за минути. Поседяхме малко в хижата да дойдем на себе си и тръгнахме към лифта. Хванахме го половин час преди да го спрат, което ми се стори ужасно рано - към 17:30-18:00. Следват мръзнене, докато чакахме автобуса да ни удостои с присъствието си, гладуване, докато открием къде да се нахраним, преяждане, докато се усетим, че вече не сме гладни и изпращане на братовчеда по живо по здраво до следващата среща, която се очертава да е следващата година тук в България или в Турция, това вече времето ще си покаже.
И както утринна роса се изпарява така и онзи ден си отиде и се превърна в спомен.